Хладнокръвна ярост [bg]

— Доста неща знаеш — забелязах аз.

Тя се изчерви.

— Научиха ме.

— Джейкъб?

Тя кимна и отклони поглед.

— Както и да е, сигурна съм, че видяхте достатъчно за един ден.

Завъртя се на пети и тръгна да излиза от стаята, последвана от мен. Излязохме от претъпканата с книги зала, минахме през отворената врата на следващото огромно пространство, чийто таван този път представляваше орехов гредоред, боядисан на ръка, и високи френски врати. През прозорците се виждаше още зеленина, горички и цветя, каменни алеи, беседки, аметистовосин плувен басейн, а по-нататък, зад покритата от увивни растения асма с метнат отгоре прозрачен брезент, се чуваха отмерените удари на тенис ракети.

На около шестдесет метра по-натам, откъм лявата страна на двора, имаше дълга постройка в бежов цвят, прилична на конюшня — десетина-дванадесет дървени врати, някои от тях леко отворени, пред които имаше широко павирано дворче, изпълнено с блестящи дългомуцунести стари автомобили. Над една от колите, с гюдерия в ръка, бе наведена фигура в сиви работни дрехи, усърдно търкаща блестящия калник на някакъв рубиненочервен шедьовър на техническата мисъл. По излизащите отстрани блестящи колектори на ауспуха познах, че е „Дюзенберг“, и попитах Мелиса дали съм прав.

— Да, точно такава е — отвърна тя и гледайки право пред себе си, продължи да ме превежда през претъпканите с произведения на изкуството стаи галерии.

— Не знам — проговори тя изведнъж. — Струва ми се, че просто има много неща, които започват с намерението да бъдат хубави, а после се превръщат в грозни.