Хладнокръвна ярост [bg]

Чу се тихо съскане. С едната ръка тя стискаше инхалатора, а с другата се подпираше на ъгъла на дивана. Задържа дъх няколко секунди, после се строполи на него.

Гърдите й трескаво се вдигаха и спадаха. Стоях, без да помръдна. Гледах как ритъмът постепенно се забавя и реших да седна до нея. Още трепереше — вибрациите се усещаха дори през меката тапицерия на дивана. Дишаше тежко през устата и се опитваше да забави дишането. Затвори очи, после отново ги отвори. Видя ме и пак ги затвори. Цялото й лице бе обляно в пот. Докоснах ръката й и тя отвърна със слабо стискане. Плътта й бе влажна и студена.

Стояхме двамата, без да помръдваме, без да говорим. Тя се опита да каже нещо, но нищо не излезе. Положи глава на облегалката и се вторачи в тавана. Очите й се напълниха със сълзи.

— Този беше малък — каза тя със слаб глас. — Удържах го.

— Да, удържахте го.

Инхалаторът още беше в ръката й. Погледна го, после го пусна в джоба си. Навеждайки се напред, тя ме хвана за ръката и отново я стисна. Издиша. Вдиша. Усетих дъха й — хладен ментов полъх.

Бяхме толкова близо един до друг, чувах ударите на сърцето й. Вниманието ми обаче бе насочено да улови други шумове — от стъпки. Мислех си какво би станало, ако Мелиса се върне и ни завари така.

Когато ръката й се отпусна, тя я отдръпна от мен. Още една-две минути и дишането й се нормализира съвсем.

— Да повикам ли някого? — попитах я аз.

— Не, не, вече съм добре. — Тя потупа джоба си.

— Какво има в инхалатора?

— Мускулен релаксант. Урсула и доктор Габни са го разработили. Много е добър. За кратко време.

— Да ви донеса ли малко вода? — попитах.

— Не, не, добре съм. Наистина. Изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Това беше малък… първият от… четири седмици… Аз…

— Много важен разговор проведохте.

Тя сложи ръка на устата си.

— Мелиса!

Скочи като ужилена и изхвръкна от стаята.

Хукнах подир нея, следвайки стройната й фигура по коридора, после по една спираловидна стълба. Гледах да не я изпусна, в противен случай като нищо щях да се изгубя.