Отровени [bg]

— Това е абсолютно неуместно. Мисля, че трябва да напуснете залата.

— А какво ще кажете за свободата на словото? — възрази Доминик.

Очите на Саманта пламнаха.

— Ние се опитваме да помогнем на хората да преодолеят ужаса от преживяното. Онова, от което нямаме нужда, е някой да омаловажава чувствата им.

— Дрън-дрън-дрън — пропя Доминик и завъртя очи.

— Край. — Саманта даде знак на някакъв мъж, който седеше в ъгъла; Спенсър не го беше забелязала досега. Той отиде до столовете и хвана Доминик за ръката. Всички гледаха как охранителят го избута напред и го изведе през вратата.

Точно преди тя да се затвори, Доминик се обърна и погледна с омраза към Спенсър.

— Дано си доволна, малка лъжкиньо — изрече злокобно той.

Спенсър потрепна.

— Хей — рече сърдито Грег и скочи от мястото си. Изглеждаше така, сякаш бе готов да се хвърли към него, но Джейми му махна с ръка да седне.

— Извинявайте за случилото се — каза Саманта, след като вратата се затвори. — Това, предполагам, показва, че побойниците са навсякъде, нали? — Тя се засмя смутено. — А сега да продължим, нали? Това ще бъде изрязано при монтажа.

Спенсър успя да завърши обсъждането и дори да остане съсредоточена, но трябваше да скрие треперещите си ръце под бедрата. Чувстваше погледите на Грег и се стараеше усмивката да не слиза от лицето й.

След половин час Джейми даде знак да спрат камерите. После се усмихна доволно на участниците.

— Бяхте невероятни. Мисля, че получихме всичко, което искахме, че и повече.

— А сега нека го отпразнуваме с афтърпарти в „Хартланд Брюъри“! — изгука доволна Саманта и изръкопляска. — Вие го заслужавате! — Тя погледна към публиката. — Всички сте добре дошли.

Спенсър се изправи и слезе заедно с останалите от сцената. Докато се връщаха към зелената стая, Грег я хвана за ръката.

— Ще отидеш ли на партито? — попита той.

Спенсър беше чувала, че всички от „На живо в събота вечер“ правят афтърпартитата си в „Хартланд Брюъри“. Но когато се замисли дали да отиде на партито, сърцето й се разтуптя. Доминик я беше разстроил. Тя не искаше да се намира сред голяма тълпа.

Грег леко наклони глава и я изгледа изучаващо.

— Или може да отидем на някое по-тихо място? — предложи той. — Знам едно страхотно кафене във Вилидж. До него се стига с метрото.

— Звучи страхотно — въздъхна с облекчение Спенсър. Този Грег беше същият като момчето от имейлите: интуитивен, състрадателен и разбиращ веднага от какво се нуждае тя, без дори да й се налага да обяснява каквото и да било.

А Спенсър се нуждаеше точно от това.

Двамата се спуснаха по бетонените стълби под сградата, които водеха към станцията на метрото. Докато вървяха през тунела, Спенсър се опитваше да се сети за нещо, което да каже на Грег, но единственото, което се въртеше в главата й, беше Доминик. Грег просто се беше обадил и беше попаднал в публиката; очевидно Доминик беше направил същото. Но защо? За да се разкрещи на Спенсър? Да я унижи?