Мираж [bg]

— Амани… — започна той, а аз застинах. Все още беше ново за мен да го чуя да ме нарича по име. — Имам една молба.

— Да?

— Искам да разкриеш истинската си самоличност пред вдовицата, когато се срещнеш с нея днес — каза той. — И пред Фурат. Аз няма да издам тайната ти. Никой от нас няма да го направи. Но те заслужават да знаят. Това е техният дом.

Вече бях рискувала живота си, като му се доверих да знае истината. Да кажа и на други… Не можех и да си го помисля.

— Знаеш, че искаш от мен твърде много, затова защо изобщо си правиш труда?

— Вдовицата ми е като родна баба — каза той. — Много съм привързан към нея. А вече е понесла предостатъчно. Тя е кушаилка, но никой от наследниците й не говори на родния й език. Никой от тях не знае старите песни, легендите. Прекалено опасно е. Отстъпила е дома и трона си пред чуждоземците.

Всички ние бяхме отстъпили домовете си пред чужденците. Такова беше положението навсякъде. Но повечето от нас имаха семейства, които да ни утешат в трудните моменти — баби и дядовци или внуци, или поне приятели, които бяха преживели ужасите на войната. Имахме роден език, който да ни служи за пристан, и легенди, които да ни топлят. На вдовицата не й беше останало нищо такова. А тя не беше започнала като кралица на малка ферма — някога беше управлявала света, а сега беше затворена в плен на тази луна. Усетих как сърцето ми омеква, а това беше опасно.

— Ами Фурат?

— Ясно ти е какво е отношението на Марам към нея. Когато посещава Уздад… Тя мрази да бъде тук и си го изкарва на нея. Братовчедка ми се чувства така, сякаш всяка минута е като бомба, която може да избухне. Искам да й позволя да си отдъхне от това.

Той положи длан върху моята и леко сведе очи.

— Не прави така — засмях се аз. — Не сме в Зияана.

Той се ухили широко и ме стисна за ръката.

— Това „да“ ли означава?

— Действал ли е този номер на някого преди?

— Амани!

Устоях на импулса да прехапя долната си устна.

— Това е огромен риск — прошепнах.

— Ще се погрижа нищо да не ти се случи.

— Колко кавалерско от твоя страна — казах сухо, а той само се усмихна още по-широко.

— Това „да“ ли означава? — попита пак.

— Да — казах най-накрая. — Ще го направя.

— Благодаря. Нямаш представа колко много значи това за мен — усмихна ми се той ослепително и ме целуна по бузата.

Замръзнах на място, с ръка, все още в неговата, и се втренчих в лицето му неразбиращо. Отне му секунда да осъзнае какво е направил. После вдигна ръка към бузата ми и прокара палец по мястото, което току-що беше целунал.