Мираж [bg]

В задния ъгъл на двора се виждаше ниска дървена порта, която водеше към малка градинка. Там открих Идрис, седнал до една маса върху купчина възглавници. Градината не беше и наполовина толкова голяма, колкото вътрешния ни двор, и от всички страни я заобикаляха дървени решетки, покрити с цветя. Точно до Идрис имаше дърво, в чиято сянка той се беше настанил с лютнята в скута.

Положи длан над струните, за да затихнат, когато дървената портичка се затвори след мен.

— Събудих ли те?

Поклатих глава. Толкова много приличаше на онзи негов образ, който бях сънувала! Косата му падаше под брадичката, а наболата му брада беше пораснала още малко. Носеше джелаба, макар че ръкавите й бяха по-къси от обичайното, и нямаше качулка.

— Ще… Ще те оставя да свириш — казах най-после и се обърнах да си вървя.

— Добре дошла си да останеш — каза той.

Поколебах се. „По-добре да си тръгна“ — помислих си. Колкото по-дълго време прекарвах с Идрис, толкова по-лесно беше да забравя кои сме. Той — принц, а аз — на практика робиня. Тази история нямаше да завърши с щастлив край. Нямаше как да стигнем до него.

И все пак…

— Закуси ли вече? — попитах.

Върнах се с поднос с чай, хляб и малко масло. Той си играеше със струните на лютнята, докато аз му налях чай и оставих чашата до лакътя му. Беше облегнал една възглавница на дървото и ми направи знак с ръка да се настаня на нея. Седнах удобно, с чашата чай, която приятно затопляше ръцете ми, и затворих очи, заслушана в мелодията, която той засвири.

Сърцето ми откликваше без усилие на всяка промяна в музиката, всяко ускоряване и забавяне на темпото. Запитах се кой ли го е научил да свири. Не можеше нито да говори, нито да чете на кушаилски, затова кой ли си беше направил труда да му помогне да усвои кушаилски инструмент така добре? Положението му на принц сигурно означаваше, че би му било лесно да се сдобие с учител, но да се научи да свири беше нещо съвсем друго. Ватийците не бяха забранили всички културни и религиозни практики, но позицията им по тези въпроси беше ясна. А сред махзените щеше да бъде още по-лесно да надушат такова хоби.

Мелодията се промени отново и аз отворих очи.

— Знам тази песен — казах с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор.

— Ще я изпееш ли?

Засмях се.

— Имам глас на селянка.

— Значи със сигурност е прекрасен.

Сдържах се да не го нарека „ласкател", но по погледа му прочетох, че е забелязал насмешливото присвиване на устните ми. Запях. Песента беше стара, навлязла в Кушаила от юг. Разказваше се за момиче, което се разхождало в една градина и срещнало един мъж, който се люлеел и пеел. И макар че умолявала за милост, нищо вече не можело да я спаси от любовта — нито пък самата тя била сигурна, че наистина иска да бъде спасена. Звуците на лютнята отшумяха, преди да свърши песента, и думите увиснаха във въздуха.

— Ти… — започна Идрис, но млъкна.

— Аз?

Смущавах се, когато той се вглеждаше в мен така, както в този момент. Не критично, но зорко. Не пропускаше нищо, когато ме наблюдаваше така — и в крайна сметка винаги научаваше по нещо, което не исках да разбира. Спомних си как се беше досетил коя съм, как беше прозрял истината след седмиците усърдно обучение. Щеше ли да бъде в състояние и друг да направи същото? Ядосвах се сама на себе си, задето се провалих, но истината беше, че той не просто беше видял, че не съм Марам — беше забелязал всички онези следи, които подсказваха коя съм аз.