Мираж [bg]

— Трябва да знаеш — казах на глас. — Онзи, който ти е направил този кхитаам, те обича повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не разбирам.

— Престъпление е да направиш даан или кхитаам на кралска кожа. Някой е рискувал собствения си живот, за да знаеш винаги откъде произлизаш.

Пресегнах се към него, без да мисля, положих длан върху неговата и се наведох по-близо. Той въздъхна. За миг останах така, омагьосано вперила очи в гледката на ръцете ни — моята, покрита с къна и отпусната върху неговата голяма длан. Въпреки презрителното отношение на Марам към украсите с къна си бях позволила да си угодя с това. Когато вдигнах поглед, видях, че ме наблюдава, приближил лице към моето, с открито любопитство. Изпитах усещането, че ме вижда такава, каквато аз бях видяла него — като истинския човек зад прикритието, не като имитация на Марам. Ръката му се обърна под моята и пръстите ни се преплетоха.

Ударите на сърцето ми забиха в основата на гърлото — толкова силно, че усещах как се разпростират върху цялото ми тяло.

— Ти ми направи подарък — каза той, когато вдигнах очи към неговите. — Не знаех, че ги нося със себе си. Една от опасностите, които крие това да забравиш майчиния си език.

„Не го зяпай!“ — заповядах си. Не се беше обръснал и кушаилският му произход личеше още повече. Приличаше на момче, което можех да срещна по някой от пътищата в селото си.

Той ме докосна леко по бузата и прокара палец до ъгълчето на устните ми. Имах чувството, че е също толкова неспособен да контролира какво правят ръцете му, колкото и аз.

Дланта му се спря на шията ми и палецът му мина точно над онова място на гърлото ми, където усещах ударите на сърцето си най-ясно. Знаех, че бие достатъчно бързо и силно, че да го усети и той.

— Аз… — продума Идрис.

— Братовчеде?

Не беше като развалена магия — но видях как той, също като мен, изведнъж си спомни къде сме. Кои сме. Отделихме се със спокойно движение, без коментари или видимо притеснение — макар че още чувствах как сърцето ми трепти в гърлото като птичка, която се опитва да избяга от клетката си.

Фурат беше застанала на стъпалата на павилиона и се усмихваше така, сякаш беше разкрила някаква тайна. Когато очите ни се срещнаха, усмивката й стана още по-широка.

— Учиш я как да играе шатрандж ли?

— Уча я как да стане по-добра — отговори той и успя да докара на лицето си неискрена усмивка.

— Да не сте залагали дрехите си? — попита тя, вдигнала вежда.

Горещата вълна на срама се надигна, два пъти по-силна.

— Да — каза Идрис, този път истински усмихнат, и се облегна назад. — Аз загубих първата игра.

— Струва ми се — казах аз, отново сложила маската на рязката нетърпелива Марам като втора кожа, — че днес не ми се играе повече.

Идрис не ме погледна, макар че миглите му трепнаха леко, когато си взех книгата. Играех — и двамата играехме — много опасна игра. Принцът беше тъкмо такъв, какъвто го беше описала Тала: красив и с драматична история. Но не беше мой и не съществуваше свят или действителност, където би могъл да бъде.