Мираж [bg]

— Имперските дроиди нахлуха по време на навечерието на пълнолетието ми. — Усещах как намирам думите по-лесно, след като вече го бях разказвала веднъж. — Сканираха лицето ми, отвлякоха ме и ме затвориха в Зияана. Бях… бях обучена за двойничка на Марам, за да мога да заемам мястото й.

Вдовицата вдигна вежди.

— Мястото й ли?

Сведох поглед. Не исках да обиждам вдовицата, но тя вероятно знаеше каква ненавист буди у обикновените хора Марам.

— За нея не е безопасно да излиза навън — казах накрая.

— Народът я мрази — уморено се съгласи вдовицата. — Тъй като не си е дала труда да заслужи любовта им.

— Да, саидати.

— Ватийците не вдъхновяват особена обич — продължи тя. — Нито умеят да я получават, предполагам.

— Саидати?

— Заобикалките не са ни в кръвта — каза тя и долових частица от тона на Марам в резкия й глас. — С внучката ми сме отчуждени една от друга. Предполагам, че именно затова те е изпратила да дойдеш вместо нея, защото и за двете ни е трудно да се срещаме. И заради бунтовниците.

— Саидати?

— Бунтовниците, които според баща й имат нещо общо с мен.

Умората отново се беше прокраднала в гласа й. Чух онова, което остана неизречено: „Бунтовниците, с които не общувам“ Беше воювала срещу собствения си брат в гражданската война, но когато я погледнех сега, ми беше трудно да повярвам, че би избила малкото останали членове на семейството си.

Склоних глава. Какво можех да кажа? Нямаше как да я утеша. Марам неколкократно беше доказвала пред мен всички твърдения на вдовицата.

— Е — каза тя. — Разкажи ми за теб. Семейството ти?

— Още са на Кадиз — обясних. Тя наклони глава и зачака да продължа, затова допълних: — Майка ми и баща ми имат ферма там, обработват я заедно с братята ми.

— Повече от един?

Леката ми усмивка трепна.

— Двама — казах, вече с по-мрачен тон.

Липсваха ми във всеки миг от всеки ден — как иначе? За хиляден път отправих молитва Хуснаин да не е пострадал тежко през онази вечер в касбата. Всички да са добре.

— Аз съм най-малката — довърших.

— А, най-скъпото съкровище на баща ти, значи?

За пръв път от дълго време усетих на лицето ми да разцъфва широка усмивка.

— Може би — отговорих. — Аз съм му любимка. Много неща ни свързват.

— О?

— Преди окупацията беше ботаник. Учеше ме, преди… Е, преди.

Идрис стисна леко дланта ми под масата и се улових, че пак се усмихвам.

— Обичаше поезия също толкова, колкото и аз, и ме научи и на това, когато майка ми не гледаше.

Фурат издаде тихо възклицание под нос, но поклати глава, когато се обърнах към нея.

— С мен беше същото — каза вдовицата. — Брат ми приличаше на майка ми, а аз — на баща ми. Често ходехме на лов заедно.

Бузите започваха да ме болят, така широко се усмихвах.

— На Кадиз нямаме такъв обичай. Поне не и сега.

— Да, предполагам, че е така. Преди можехме да ловуваме тук, но сега свободата ми е ограничена… Ватийците отказват да ме допуснат до старите ни имоти на юг — каза тя и затвори очи за миг. — Имаше времена, в които не бих приела ничии забрани. Когато можех да отида където си пожелаех.