Добрият вълк [bg]

— И ми разказвате всичко това, понеже четете статиите ми? — Тя се усмихна криво, сякаш цялата история по-скоро я дразнеше, отколкото нещо друго.

Еди нареди няколко листа на масичката пред нея. Това бяха несвързаните му записки. Страниците, които беше снимал от папките за Софи в избата на Томи.

— Казвам се Еди Буман — каза той. — Работя като криминален инспектор. Никой не знае, че съм тук, че говоря с вас. Това е сериозно, наистина сериозно. Иначе не бих се свързал с вас… Ако искате да продължим, обадете ми се. Ако не… — Той посочи снимките и записките. — Съветвам ви да ги изгорите.

Еди се изправи и си отиде.

Еди излезе на улицата, насочи се към метрото. Беше прецакал всичко. Сам си беше виновен… Тя беше перфектна. Това само го ядоса повече. Перфектна в държането си, отношението. Безстрашна, пряма, интелигентна, съпричастна, отзивчива.

Еди пресече „Карлавеген“, сви по алеята и пешеходната улица между платната. Наситен мирис на разлистени дървета и лято.

В нея имаше и нещо скрито… Нещо, което той не можеше да определи…

Стъпки зад него, забързани.

— Ей, Еди Буман — подвикна Каролине и го настигна, леко задъхана, маратонки на краката.

Спряха се. Тя го изгледа, по-дълго от обичайното, все едно търсеше нещо. Еди се почувства неловко и отклони поглед.

— Не, гледай ме — настоя тя.

Той се подчини. Очите й бяха сини, веждите тъмни.

— Инфантилен ли си? — попита тя.

— Моля?

— Просто отговори.

— На кое?

— Инфантилен ли си, или се преструваш, идиот ли си, или интригант?

Той се засмя на тирадата й.

— Не ви разбирам — отговори само.

— Ти си полицай.

— И какво от това?

— Познавам доста полицаи. Някои са като малки момченца.

Той искаше да отговори нещо, с което да я затапи. Но тя не му се присмиваше ни най-малко. Говореше сериозно. И той искаше да бъде също толкова откровен. Затова се замисли над въпроса.

— Не знам — промърмори, за да печели време. — Може и така да е — продължи след малко. — Поне част от мен.

Каролине не отместваше очи от лицето му.

— Но преди беше по-зле, в началото — продължи той.

Тя кимна предпазливо.

— Окей — каза му по-меко. — Но аз не мога да се справя. Не мога да се справям с инфантилност и глупост у възрастни хора… Трябва да престанеш, ако искаш с тебе да се разберем.

— А ще стане ли? Ще се разберем ли?

Тя кимна.

— Да. Ще проверя всички материали, които ми даде. Ще потърся информация по моите канали… Ако намеря нещо, по което да работя, продължаваме. Нищо не обещавам. Ако бягаш от отговорност и не се държиш като зрял човек, директно слагам точка.

Този път той се взря в нея.

— Какво се промени от тръгването ми досега?

— Гласове в главата ми, които крещяха да изтичам след теб.

— Окей — кимна той. — А какво значи това? Не ми приличате на човек, който чува гласове.