Всичко започна в книжарничката на Хюго [bg]

— Маги — отвърна тя, като се приведе към мен. — Това е книжарница. Кой не би искал да прекара дните си в книжарница?

— Някой, който знае колко здраво се работи в книжарница. Обичам да чета. Обичам Хюго. Обаче не обичам „Водното конче“.

Разказах й как идват хора с кутии с книги, които подозирах, че са им отказали да ги вземат на бунището. Тези кутии са си седели в гаражите им върху петна от моторно масло и са се просмуквали с вода от течовете на бойлера. Имаше една кутия, която беше дом за колония щипалки, а друга пък беше лобното място на един опосум. Книгите миришеха на евтини пури, алкохол и дори се усещаше остатъчната миризма от семейното барбекю. Собствениците им искаха най-добрата цена за тях, която ние не им давахме, а също така искаха парите си в брой, което също не предлагахме. Също така на мен се падаше честта да търча като побъркана до магазина за китайски билки, за да купувам ароматни пръчици „Огнен дракон“, които прикриваха всякакви миризми.

— А колко много са книгите — продължих аз. — Просто няма как да ти опиша планините от книги. И продължават да идват още.

— Колкото повече клиенти имате, толкова повече книги ще напуснат книжарницата.

Пресуших чашата си с вино и отпуснах глава в ръцете си.

— А аз съм фалирала във всички отношения — продължих. — Видя какво беше днес. Работя за 10 долара на час. Ави, нуждая се от работата в „Аргонет“. Ще приема и по-малка заплата. Не ме интересува. Просто не мога да върша това.

Ави взе бутилката вино от ръцете ми и я остави на масата.

— Бордът търси купувач за „Аргонет“. Последната финансова инжекция е само за да продължи да работи, докато не се появи някой, който да го купи.

Това беше краят. „Аргонет“ беше като всички други компании, за които бях работила преди. Просто не бях участвала в създаването на другите компании — качвах се на въртележката, когато вече се въртеше. С „Аргонет“ обаче бях нагласила всичко — бях избрала кончетата и музиката и бях включила въртележката. Аз и Дизи.

— Съжалявам, ако съм те изненадала неприятно — каза тя.

Поклатих глава и се опитах да сподавя риданието, което си беше проправило път с помощта на чашата вино. Мисля, че от известно време се досещах, че в крайна сметка това ще е съдбата на „Аргонет“. Просто не исках да го повярвам.

— Дизи ще се оправи — каза Ави. — Хора като него винаги се справят. Купувачът ще му предложи да остане на работа, както и на инженерния екип. Всички останали просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще стане. Но те ще получат добри обезщетения, Маги. Ще се погрижа за това.

Помислих си колко отдавна моето собствено обезщетение се изпари.

— Ами аз?

— Ти трябва да продължиш напред. Няма връщане назад. И ще е добре, ако не кажеш нищо на Дизи.

— Той знае, нали? Все пак е главният инженер.

— Разбира се. Но ти не би трябвало да знаеш. По-правилно беше да кажа, че е най-добре за мен, ако ти не кажеш нищо. На никого.

Допихме виното, а аз измъкнах половин бутилка джин от офиса на Хюго и я смесих с кенче газирана лимонада без захар, която най-вероятно беше на Джейсън. Обърнахме креслата в предната част на книжарницата с гръб към улица „Кастро“, така че да гледаме към вътрешността на „Водното конче“.