Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Все още докосваше брадичката й. Целувката беше възпламенила и Мери. Тя блъсна силно ръката му и отскочи назад.
— Не ми трябва твоето съжаление, норманино!
— Не си въобразявай, че те съжалявам, госпожице!
— Не ми трябва и твоята вежливост! — Сълзи изпълниха очите й. Тя изгледа презрително напрегнатите му слабини. — Много добре знам какво се крие под нея!
— Мери — той се опита да я докосне отново.
Тя се отърси от него и извика:
— Мислех, че спестявам откупа на моя баща, като ти отдавам девствеността си. Но явно вместо това съм разпалила у теб прекомерни амбиции. Това не променя нищо! Този брак е изгоден за теб, не за мен! — След тези думи тя се извърна, спъна се и избяга навън.
Стивън едва се удържа да не хукне подире й. Колко лесно й се удаваше да премахне съчувствието му и да го вбеси. Независимо от това сърцето му омекна. Не беше изпитвал нищо подобно от седемнадесет мъчително дълги години.
ВТОРА ЧАСТ
НЕВЯСТАТА
9
Адел Бофор го съзря веднага щом той влезе в залата. Бързо отвърна поглед. Архидяконът на Кентърбъри сякаш разцепваше на две тълпата, минавайки през нея.
Адел беше в двора от няколко месеца. Дойде тук, след като навърши шестнадесет години. Дворът й харесваше много повече от скучния и монотонен живот, който водеше в дома на доведения си брат в сърцето на Кент или в някое от собствените си имения в Есекс. Сега дворът пребиваваше в лондонския Тауър. Тук никога не й беше скучно. Постоянно идваха нови хора. Едни носеха послания за краля, а други — молби. Трети се отбиваха само, за да спечелят благосклонността на владетеля. Тук, сред елегантните придворни и обкичените им със скъпоценности дами, сред пълководците и куртизанките, Адел се чувстваше у дома си. След женитбата със Стивън де Уорън възнамеряваше да прекарва повечето си време в двора.
Както обикновено, я заобикаляше тълпа обожатели. Десетина мъже, някои млади, други стари, някои могъщи, други не, се съревноваваха за вниманието и. Тя рядко се уморяваше от забавните им анекдоти, от изящните ласкателства и безсрамните закачки. Когато поискаше, възнаграждаваше любимците си с усмивка и съблазнителен поглед. Но на Адел не й се налагаше да се преструва на свенлива, за да възбужда мъжете. Никой мъж, видял я веднъж, не беше устоял на тъмната й чувствена красота. Тя съзнаваше добре това. Знаеше го от дванадесетгодишна.
Толкова по-странно бе да усеща, че не събужда никакви чувства у годеника си. Бяха разговаряли точно три пъти, но Стивън де Уорън никога не беше флиртувал с нея и не я беше отрупвал с ласкателства. Ако не го беше видяла как оглежда пищния й бюст и дългите й крака по време на първата им среща, тя би сметнала, че му е напълно безразлична. Но онзи негов поглед й вдъхна увереност. Независимо, че не беше сигурна дали Де Уорън е луд по нея, тя не се съмняваше, че той я желае. Обратното бе невъзможно.
Тя вдигна ветрилото си — дар от самия крал, така че да се виждат само големите й тъмни очи. Погледът й потърси кентърбърийския архидякон.
Гледаше го в захлас. Сърцето й затуптя развълнувано. Усещаше това туптене в гърлото, между гърдите и между бедрата си. Лицето й пламна и тя замаха още по-енергично ветрилото. Джефри беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Божичко, колко беше прекрасен! Овалното му лице беше съвършено изваяно, носът му бе прав и фин, а очите му — пронизващо сини. Челюстта му се очертаваше с волева извивка, скулите бяха високи и ясно очертани. Кожата му имаше лек загар и изглеждаше златиста, а не пепеляво бяла. Адел си спомни, че когато той влезе в залата, всички обърнаха очи към него, дори и мъжете.
Младият духовник бе висок, широкоплещест и много строен. Адел се помъчи да си представи скритото под дългата му роба тяло.
От Джефри лъхаше сила. Не беше някой изнежен, женствен, разглезен и егоистичен прелат. Досегашната му съдба, която беше добре известна, говореше по-убедително от всичко колко е решителен, умен и амбициозен. Адел знаеше, че са го пратили да отрасне в дивите уелски блата заедно с Роджър Монтгомъри дълго преди той да стане граф на Шрусбъри. Монтгомъри беше един от най-способните и влиятелни генерали на крал Уилям Първи също като Ролф де Уорън. През онези години двамата мъже още не бяха съперници, а приятели.
Избирайки Уелс за място, където да отрасне вторият му син, Ролф явно се ръководеше от факта, че този край още не беше раздиран от бунтове и размирици. Добре известно бе, че Джефри е спечелил рицарските си шпори на тринайсет години — същата година обаче той ги свали и отиде в манастир.