Сребърният ангел
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърният ангел». Краткое содержание книги:
Но после тя се запознава с един тайнствен мъж, който отново събужда в израненото й сърце нежна страст…
Ако след церемонията по приемането й от владетеля Шантел не се намираше в състояние на душевно изтощение, тя никога не би отговаряла така подробно и почти равнодушно на тези безсрамни въпроси. Но мислите й все още кръжаха из съседното помещение и от време на време тялото й потръпваше от страшния спомен.
Когато най-после разумът й се отърси от вцепенението, вече нямаше много за казване. Тя вдигна очи към главния евнух и изтръгната внезапно от летаргията, рязко попита:
— Какъв е смисълът на този подробен разпит? Мислех, че всеки, който пристъпи прага на този ад, е длъжен да забрави миналото си.
Старецът се усмихна на думите й. Смелостта и упоритостта, проявявани в началото от новите робини, бяха за него неизчерпаем източник на забавление. Много скоро обаче всички се научаваха да се боят от главния евнух. Даваше една седмица на тази ослепителна блондинка, докато придобие почтителен тон и смирено държание. Тогава нямаше да се осмели да му задава такива въпроси.
— Права сте — отговори милостиво той. — Но преди да забравите миналото си, ние записваме всичко необходимо от него за в случай, че все пак ви потърсят.
— За откуп, искате да кажете. За да знаете каква сума да поискате.
Той кимна, но счете за нужно да добави:
— Във вашия случай надали ще се стигне дотам.
— Защо? Нали ви казах, че съм богата наследница?
— Но кой би предположил, че сте се озовали чак тук?
Старецът имаше право, но тези прости думи прозвучаха отчайващо от устата му. Много й се искаше да му изкрещи в лицето, че ако узнае за пленяването й, английският консул в Барка настойчиво ще поиска да я освободят. Но не биваше да издава тайната си надежда да се свърже по някакъв начин с дипломатическия представител на своята страна. Макар че надали имаше шанс да я осъществи. Много по-добре щеше да бъде, ако Джамил Решид беше решил да я отпрати.
— Не прибързвате ли малко с този разпит? — промърмори гневно тя. — Все още не е сигурно дали…
Шантел млъкна, защото в стаята влезе пазач и пошепна нещо на Хаджи Ага. Без да се учудва, старецът кимна с глава и се надигна.
— Елате, Жахар. — И посочи с ръка към вратата Шантел не се помръдна. Краката й натежаха като олово.
— Не ме наричайте така!
— От днес нататък ще носите само това име. Шантел Бърк е мъртва.
— Значи ли това, че…
Гласът й пресекна. Евнухът отново кимна, сякаш беше прочел мислите й.
— Да не би да сте очаквали нещо друго, след като владетелят прояви такова великодушие спрямо вас?
— Великодушие! — процеди през зъби тя и старецът веднага я прониза с мрачен поглед.
— Достатъчно — проговори той и в тихия му глас прозвуча строг авторитет. — Следвайте ме или ще ви повлекат за косите. За гордостта ви е препоръчително да вървите сама.
Прав беше, разбира се. Тя не беше коя да е. Жените от семейство Бърк не хленчеха. Може би трябваше да благодари на стареца за съвета му. И без това гордостта й беше болезнено засегната, след като трябваше да моли ужасния Джамил Решид, и то за какво? Да бъде снизходителен към естествената й женска срамежливост! Очакваха я много по-страшни неща. Но нямаше да моли за нищо, никога вече!
Последва чернокожия евнух и дори не трепна, когато на вратата към тях се присъединиха личните му телохранители. Изведоха я от сградата в големия двор, където бяха спрели носилките, а оттам влязоха през сводеста порта в огромна градина. Голямата двойна врата с железни шипове, висока повече от четири метра, глухо хлопна зад тях.
Шантел забави крачка и внимателно огледа осмината добре въоръжени евнуси, застанали на стража пред масивните врати, през които им предстоеше да преминат. Някакво предчувствие й прошепна, че това е последната порта, която се затваря зад нея. Тук беше входът към харема Минеше ли през него, вече нямаше връщане. Шантел Бърк щеше да бъде мъртва за света.
Паниката, която я завладя, нямаше нищо общо с разума или собствените й желания. Тя отстъпи крачка назад и понечи да хукне като подгонена, без да знае накъде, но нечие желязно рамо моментално препречи пътя й. Стражите веднага я обградиха и мъжът зад нея я побутна с ръка — меко, но достатъчно силно, за да се раздвижат отново краката й. Само че ужасът не искаше да я напусне и тя щеше да изпищи, да се отбранява и да загуби достойнството си, ако именно в този миг не беше срещнала бдителния поглед на Хаджи, който безмълвно я предупреждаваше колко са напразни усилията й. Обграждаха я половин дузина едри чернокожи, други осем стояха пред нея, а двама от тях вече отваряха съдбоносните порти.