Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Сега и Атрею видя в какво са втренчили поглед, изпаднали в някакъв ужасен унес — от другата страна на полето беше Нищото.
Гледката беше същата, каквато Атрею бе виждал и преди — при дървесните духове в гората, в равнината, където се намираха вълшебните врати на Южния оракул, или на гърба на Фухур, докато летяха на голяма височина — но до този момент беше виждал Нищото все отдалеко. Сега обаче той се сблъска с него съвсем отблизо, без да е подготвен за срещата. Нищото се простираше върху цялата местност, то беше огромно и макар и бавно, неудържимо настъпваше.
Атрею забеляза, че призрачните създания по полето започнаха да треперят, че краката и ръцете им се сгърчиха и те зяпнаха, сякаш искаха да крещят или да се смеят, но наоколо цареше мъртвешка тишина. После всички вкупом се втурнаха към Нищото и търкаляйки се, летейки и подскачайки, подобно на изсъхнали листа, увлечени от внезапен пристъп на вятъра, потънаха в него.
Тъкмо и последният от тази призрачна дружина бе изчезнал безследно, без да гъкне дори, когато Атрею с ужас забеляза, че и собственото му тяло, тласкано сякаш от някого, малко по малко пристъпва към Нищото. Бе започнало да го обзема някакво неимоверно желание също да се втурне към него. Той напрегна цялата си воля и му се противопостави. Наложи си да спре. Бавно, съвсем бавно успя да се обърне и крачка по крачка, борейки се сякаш с някакво невидимо и могъщо водно течение, тръгна назад. Силата, която го дърпаше, намаля и Атрею се затича, побягна колкото му държат краката по неравния паваж. Той се подхлъзна, падна, бързо се съвзе и продължи да бяга, без изобщо да мисли къде го води този път, губещ се в мъглата.
Непрекъснато следваше безсмислените му завои и спря чак когато от мъглата пред него изплува висока, черна като катран крепостна стена. В сивото небе зад нея стърчаха няколко наклонени кули. Дебелите дървени крила на градската порта бяха прогнили и разкъртени и висяха накриво на ръждивите си панти.
Атрею влезе.
На тавана взе да става все по-студено. Бастиан започна да трепери от студ.
Какво щеше да прави, ако се разболееше? Можеше например да го хване бронхопневмония, както стана с едно момче от техния клас на име Вили. Ами тогава щеше да умре сам-самичък на този таван. Няма да има кой да му се притече на помощ.
Колко хубаво щеше да бъде, ако баща му сега го намереше и спасеше.
Но да се върне вкъщи — не, това не можеше да стори. По-добре беше да умре!
Той взе и останалите войнишки одеяла и се уви в тях като пашкул. Полека-лека се стопли.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Призрачният град
Из бушуващите вълни на морето ехтеше гласът на Фухур, мощен като звън на медна камбана:
— Атрею, къде си? Атрею!
Ветровете великани отдавна бяха престанали да се бият и с гръм и трясък се бяха разотишли. След време пак щяха да се съберат на това или друго място, за да продължат борбата си, както правеха от незапомнени времена. Те бяха забравили вече онова, което се бе случило, защото никога не помнеха нищо и не се интересуваха от друго, освен от собствената си неудържима сила. Белият дракон и малкият му ездач също бяха изчезнали отдавна от спомените им.
Когато Атрею се изхлузи от гърба му, Фухур първоначално се опита с всички сили да го догони и да го хване, докато падаше. Но една вихрушка го увлече нагоре и го отнесе много надалече. Когато се върна, Ветровете великани вече бушуваха другаде в морето. Фухур отчаяно се опита да открие отново мястото, където Атрею бе паднал във водата, но дори и за един Дракон на щастието не е по силите да открие във врящата пяна на разбунтувалото се море микроскопичната точица на подмятаното от водите тяло, а пък още по-малко удавник, потънал на дъното.
И все пак Фухур не искаше да се откаже. Той се издигна високо в небето, за да обхване с поглед по-голяма площ, после полетя ниско над вълните и почна да описва все по-широки и по-широки кръгове. При това не преставаше да вика Атрею, като се надяваше да зърне все някъде лицето му.
Той беше Дракон на щастието и нищо не можеше да разколебае убеждението му, че всичко все пак ще завърши добре. Фухур никога не се отказваше, независимо какво се е случило.
— Атрею! — звънтеше мощният му глас сред рева на вълните. — Атрею, къде си?
Атрею бродеше из потъналите в гробна тишина улици на един изоставен град. Гледката беше потискаща и зловеща. Май нямаше нито една ограда, която дори и с външния си вид да не създаваше впечатлението, че над нея е надвиснала опасност и тежко проклятие. Сякаш целият град се състоеше от призрачни замъци и къщи, из които витаеха духове. Над широките или тесни улици, които бяха също така криви и наклонени като всичко друго в тази страна, висяха страшни паяжини, а от мазетата и празните кладенци се разнасяше лоша миризма.