Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Първоначално Атрею прибягваше покрай оградите от ъгъл до ъгъл, за да не го видят, но скоро престана да се крие. Пусти бяха площадите и улиците, които изникваха пред него, а и в сградите нищо не помръдваше. Той влезе в няколко, но намери само прекатурени мебели, разкъсани пердета, изпочупени съдове и стъкла — навсякъде белези на опустошение и никъде жива душа. На една маса откри недоядена храна — чинии с някаква черна супа и един-два лепкави къшея, които може би бяха хляб. Той хапна и от двете. Бяха отвратителни на вкус, но Атрею беше много гладен. В известен смисъл му се струваше, че е добре, дето е попаднал на това място. Всичко тук беше тъкмо за такъв като него — за когото няма вече никаква надежда.
Бастиан почувства, че премалява от глад.
Един Господ знае защо именно сега, в толкова неподходящ момент се сети за щрудела с ябълки на госпожица Ана. Нямаше по-хубав от него на света.
Госпожица Ана идваше три пъти седмично у тях, за да пише на машина писмата на баща му и да свърши домакинската работа. В повечето Случаи тя сготвяше и правеше някакъв сладкиш. Имаше набито тяло, безгрижно говореше на висок глас и се смееше. Баща му се държеше вежливо с нея, но обикновено не проронваше нито дума. Тя много рядко успяваше да го накара леко да се усмихне. Когато беше у тях, жилището им сякаш светваше.
Макар да не бе омъжена, госпожица Ана имаше малка дъщеричка. Момиченцето се казваше Криста, беше три години по-малко от Бастиан и имаше прекрасни руси коси. По-рано госпожица Ана почти винаги водеше дъщеричката си. Криста беше много срамежлива. Докато Бастиан й разказваше часове наред приказките си, тя седеше мълчаливо и го слушаше с широко отворени очи. Възхищаваше му се и той много я обичаше.
Но преди година госпожица Ана изпрати дъщеричката си в един пансион на село и сега те почти не се виждаха.
Бастиан доста й се разсърди. Неубедителни му се струваха всички нейни обяснения, че така било по-добре за Криста.
Но на нейния щрудел с ябълки въпреки това никога не можеше да устои.
Той с безпокойство се питаше колко дълго може да издържи човек, без да яде. Три дни? Или два? А може би още след двадесет и четири часа идват първите халюцинации? Бастиан преброи на пръсти откога е тук. Бяха минали вече десет часа, а може би и малко повече. Да си беше запазил поне сандвича или най-малкото ябълката!
Под трептящата светлина на свещите стъклените очи на лисицата, кукумявката и грамадния скален орел изглеждаха почти като живи. Големите им сенки мърдаха по стените и тавана.
Часовникът на кулата удари седем пъти.
Атрею отново излезе на улицата и започна да броди безцелно из града. Стори му се много голям. Мина през махали, в които къщите бяха толкова малки и схлупени, че той спокойно стигаше стрехите на покривите, и квартали, в които имаше четириетажни палати с фасади, украсени със статуи. Обаче всички тези статуи изобразяваха скелети или демони, които се взираха с разкривените си лица надолу към самотния странник.
Но изведнъж той замръзна на мястото си като прикован.
Някъде съвсем наблизо отекна хриплив, дрезгав вой, който звучеше толкова отчаяно и безутешно, че прониза сърцето на Атрею. В тези жални звуци се бе събрала цялата самота и обреченост на творенията на мрака. Те сякаш нямаха край, връщаха се като ехо от стените на все по-отдалечени сгради, докато накрая прозвучаха като рев на глутница грамадни вълци, пръснати около целия град.
Атрею тръгна по посока на виенето, което започна да става все по-тихо и по-тихо и накрая замря в дрезгави хрипове. Наложи се обаче да търси известно време. Той свърна в един безистен, озова се в тясно мрачно дворче, влезе през сводеста порта и накрая попадна в заден двор, който беше влажен и мръсен. Там, завързан с верига пред една дупка в стената, лежеше грамаден върколак, полумъртъв от глад. Ребрата му се брояха под сплъстената козина, прешлените на гръбнака му стърчаха като зъбци на бичкия, а от полуотворената уста езикът му висеше чак до земята.
Атрею се приближи тихо до него. Когато го забеляза, върколакът рязко вдигна грамадната си глава. В очите му мъждукаше зелена светлина.