Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Идвам с теб! — каза Филип. — Едмънд и Стивън, стойте тук!
Пиърс вече тичаше по пътеката и викаше на мъжете в църквата и гробището, както и на онези зад живия плет, да отидат с него. Отначало Филип спираше при всеки труп.
— Тук има ранен човек! — извика той.
— Ей сега.
Английският стрелец коленичи и преди Филип да успее да се намеси, гърлото на ранения беше разрязано от ухо на ухо. Още трупове задръстваха пътя. Пиърс построи стрелците си в редица. Те бавно навлизаха по пътя в Скозби. От време на време спираха, за да довършат някой ранен нападател. Понякога някой французин се опитваше да избяга вън от селото. Стрелците на лесничея бързо се справяха с него. Филип сведе очи. Когато завиха зад ъгъла, видяха невероятна сцена. Французите бяха принудени да се бият в тясно каре. Къщите от всяка страна бяха пълни с английски стрелци, а останалите — смесица от слуги и селяни, се криеха зад каруците и просто не им позволяваха да се разпрострат. От време на време някой нападател се измъкваше от капана, само за да бъде посечен. Когато групата на Пиърс доближи, чуха отново звука на рога. Сър Ричард, начело на редица конници, се появи от една странична улица. Те изтеглиха встрани каруците с помощта на абордажни куки и се включиха в битката. Когато Филип стигна до кървавото меле, беше явно, че французите са напълно разбити. Труповете им бяха натрупани по два-три накуп. Останалите се биеха отчаяно с ездачите, които кръжаха около тях. Най-накрая се чу вик.
— Милост! Предаваме се!
Французите пуснаха оръжието си и коленичиха с наведени глави. Филип с ужас видя, че убийствата продължиха. Главите им бяха дръпвани назад, гърлата — прерязвани, коне минаваха през падналите мъже. Сър Ричард обикаляше на своя огромен жребец. Младият Хенри яздеше след него със знаме, на което се виждаше герба на Монталт и мотото „In Monte Alto Summum Bonnum“ — „Под високия връх се крие съвършеното добро“. Беше ли това каламбур с фамилното име? Филип изтича между биещите се мъже и стисна коляното на сър Ричард.
— Господи! Господи! — извика той. — Това е убийство. Te се предадоха. Това е кланица.
Сър Ричард вдигна наличника си и Филип потръпна пред кръвожадния му поглед.
— Te щяха да ни избият, свещенико! — каза той с груб глас. — Щяха да изколят мъжете, жените и децата, а теб щяха да обесят на вратата на църквата ти.
— В името на Божията любов! — извика Филип. — В живота има други неща освен принципа „Око за око, зъб за зъб“. Това е убийство и вие го знаете.
Сър Ричард отпусна меча си и извика на Хенри, който даде три продължителни сигнала с рога. Англичаните удряха и връзваха французите, но хладнокръвната сеч престана. Пленниците бяха събрани заедно — имаше около шейсет невредими и още толкова ранени. Вързаха ръцете и глезените им, строиха ги в редица и ги поведоха към църквата. Новините за победата вече бяха стигнали дотам. Жените и децата дотичаха и ако Филип не се беше намесил, щяха да пуснат в ход тоягите и камъните си. Най-после французите бяха въведени в гробището и принудени да седнат под тисовите дървета, докато ранените им лежаха по надгробните плочи. Сър Ричард изпрати конници да проверят дали някой не е избягал. Пиърс поведе друг отряд към гората, за да открият лагера от предишната нощ, където французите бяха скрили плячката си.
Филип се зарадва, че някои от жените, между които и Оплаквачката, започнаха да се превързват ранените французи. Донесоха вино и билки, с които да наложат ужасните им рани, чисти парцали бяха използвани вместо бинтове. Помагаха им ветераните на Монталт, които използваха дългите си остри ками, за да вадят остриетата на стрелите или да разрежат твърдата кожа на френските брони.
След опиянението от победата, умората взе връх. Навсякъде си почиваха мъже, жени и деца. Ейдън Блекторн, собственикът на селската кръчма, донесе буре с ейл и храна, а сър Ричард обеща, че ще му заплати всичко, което им предостави. Старият лорд свали шлема си и разкопча бронята. Седеше на църковните стъпала, триеше лицето и врата си с мокър парцал и отпиваше големи глътки от чашата бира, която Ейдън поливаше непрестанно.
— Отче — погледна сър Ричард към свещеника. — Нашият млад крал и Парламентът ще бъдат доволни. Лорд Гонт — ставаше дума за регента — ще ни възнагради за победата.
— Какво ще правим с французите? — попита свещеникът.
— Знам, че беше жестоко. — Сър Ричард посочи към пътя. — Но това са пирати. Когато нападат, те не вземат пленници. Виждал съм жени и деца, набучени на копия, свещеници — накълцани и одрани като животни. По всички закони и правила на войната те трябва да бъдат обесени и умъртвени веднага. — Той въздъхна. — Но вие сте прав. Аз съм войник, а не касапин. А и ние тук имаме нужда от Божията благословия, нали, отче? Само тези, които дават милост, ще я получат. Денят мина добре — нито един селянин от Скозби не беше убит. Има няколко неприятни рани, но нищо по-сериозно. — Той се изправи и посочи пленниците. — Ще ги отведем в Рочестър или Кентърбъри. Французите държат в плен английски моряци. Ще направим размяна или ще вземем откуп. Но това, което искам да знам е, защо са дошли в Скозби.