Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Може ли да попитам защо? — заекна той.
— Когато бил млад — поде Ранулф, — Августин бил пройдоха; негодник, който се забавлявал с уличници и куртизанки. Отец Люк ми каза, че дори имал незаконен син. Но после приел Бога и станал свещеник, дори епископ.
Корбет кимна заинтересовано.
— И мислиш, че и ти би могъл да тръгнеш по стъпките му?
— Не ми се присмивай, господарю.
— Ранулф, ругал съм те, оплаквал съм се от теб, молил съм се за теб, дори съм имал желанието да ти извия врата — отвърна Корбет, — но никога не съм ти се присмивал и няма да го направя.
Прислужникът му отпусна ръце.
— По време на дългия ни престой в Лейтън — колебливо каза той, избягвайки погледа на Корбет — се замислих за бъдещето.
— И реши да станеш свещеник?
Ранулф кимна.
— Ако това означава да…
— Какво?
— Не съм съвсем сигурен, господарю.
— Но ти си Ранулф-ат-Нюгейт! — възкликна Корбет. — Ужасът на девиците от Дувър до Бърик. Уличен боец! Моят телохранител!
— Такъв е бил и Августин — разгорещено отвърна Ранулф. — Както и Томас Бекет. А отец Люк каза, че дори между последователите на Исус е имало разбойник.
Корбет вдигна ръка.
— Ранулф, Бог да ме прости, не се съмнявам в онова, което казваш, но трябва да признаеш, че е доста изненадващо.
— Така да е! — Ранулф вдигна резето. — Отец Люк каза, че когато Августин се променил, всички се изненадали.
Той отвори вратата и излезе. Корбет стоеше като истукан.
— Ранулф-ат-Нюгейт! — прошепна той. — Който е вдигал повече фусти, отколкото вечери съм изял през живота си!
Той затвори очи и се опита да си представи Ранулф като свещеник. Отначало му се струваше забавно, но колкото повече мислеше, толкова повече намаляваше изненадата му. Корбет се излегна и се загледа в тавана, размишлявайки върху капризите на човешкото сърце. Ранулф вече не беше младеж. Беше мъж със собствена воля и желязна решимост да направи онова, което иска. Беше вложил всички сили в учението си и въпросите му за събитията в „Спароу Хол“ разкриваха остър ум и бърза мисъл. Корбет осъзна, че отговорите на тези въпроси са разковничето на загадката. Защо Звънарят вършеше всичко това? И защо се беше обявил за преподавател или студент от „Спароу Хол“?
Той подремна, докато Ранулф се върна и отвори вратата.
— Заместник-деканът ми даде книгата.
— Добре — промърмори Корбет.
Малко по-късно докуцука и Малтоут.
— Шерифът иска да те види — заяви той, потривайки ударения си пищял. — Между другото, господарю, в конюшнята им има няколко хубави коня.
— Да, сигурен съм. — Корбет стана, препаса бойния си колан и отиде да повика спътниците си.
Те се въоръжиха, взеха плащовете си и излязоха на улицата. Прекосиха Броуд Стрийт и тръгнаха към замъка. На ъгъла на Ню Хол Стрийт и Бокардо Лейн трябваше да спрат — уличните сергии и пазари затваряха. Селяни бутаха колички, по-заможните водеха каруци, теглени от волове към градските порти. Всички бяха спрели пред площада край тройната бесилка, на която бяха подпрени стълби. Пристави стягаха примките на вратовете на трима престъпници, докато градският глашатай високо изброяваше „ужасните убийства, грабежи и изнасилвания, за които тези тримата са осъдени“. Когато свърши, той плесна три пъти с ръце. Палачите с червени маски се спуснаха по стълбите ловко като маймуни. После ги дръпнаха и тримата престъпници заподскачаха и се загърчиха на въжетата. Тълпата дружно въздъхна, когато един пристав обяви, че кралското правосъдие е извършено. Корбет отмести поглед. Навалицата се разпръсна и те успяха да стигнат до улицата, която минаваше покрай старата градска стена и водеше към замъка. Дворът беше пуст. Един коняр им каза, че гарнизонът е на вечеря. Виждаше се само момченце, стиснало под мишницата си пиле, което дрезгаво кудкудякаше. Конюшните и външните постройки бяха пусти. Конярят ги преведе през двора и по каменните стълби към залата на горния етаж. Беше войнишка стая с греди по тавана, с белосани стени, опушени от безброй огньове, накачени по стените ръждясали мечове и щитове, разпятие и сухи рогозки на пода, които миришеха на прах.
Бълок седеше до прозореца. На китката му имаше голям, красив сокол скитник, чиято верижка подрънкваше като звънче. Шерифът внимателно го хранеше с парчета сочно месо и от време на време му говореше нещо, приглаждайки перушината на шията му.
— Хубав сокол, шерифе.
— Обичам соколите — отвърна Бълок. — Когато гледам как летят, наистина вярвам в Бога и всички негови творения. Спокойно, Раптор — каза той тихо на птицата. — Може утре да отидем на блатата.
Бълок въздъхна, изправи се и върна сокола на пръчката му. После заведе Корбет и спътниците му в малката съседна стая, където им предложи столове, а сам се облегна на масата и се вгледа в тях.