Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Нали щеше да дойдеш при нас — попита Малтоут, докато сядаше на леглото.
— Казах, че може да дойда. Още не съм много гладен.
— Значи трябва да хапнем, преди да тръгнем.
— Да тръгнем? — попита Корбет.
— С Малтоут смятаме — отвърна Ранулф, — че тази вечер нашият приятел Дейвид-ап-Томас и приятелчетата му ще излязат от града по тъмно.
— Откъде знаете?
Ранулф се засмя.
— Общежитието е като заешка бърлога. Можеш да се скриеш в някоя ниша и докато си скрит в сенките, да чуеш интересни неща.
— Сигурен ли си?
— Колкото, че Малтоут може да язди.
Корбет даде писмото на Малтоут.
— Тогава занеси това в замъка на шерифа и го помоли да го изпрати на лейди Мейв в Лейтън. Кажи му, че имаме неотложна работа и ми е нужна помощта му.
Малтоут обу ботушите си, грабна наметката и хукна навън. После Корбет разказа на Ранулф какво беше открил при посещението си в „Спароу Хол“.
— Смяташ ли, че Барнет — попита Ранулф — е свързан със смъртта на тези просяци? Той е заможен и не се лишава от нищо. Обикновено тези хора не са много щедри с милостинята.
— Може би. Ами Епълстън и нашият заместник-декан? Всеки от тях би могъл да е Звънарят. Но същото може да се каже и за нашия добър приятел Дейвид-ап-Томас.
— Онова, което ме тревожи, господарю — каза Ранулф, — е един въпрос, на който сякаш няма отговор. Оксфорд е пълен с писари — той се усмихна — като нас, с учени и студенти. Някои от тях идват от чужбина, от страни, чиито владетели са врагове на нашия крал. Други идват от пограничните райони на Уелс и Шотландия и също не питаят топли чувства към нашия суверен. Мнозина от тях биха искали да са Звънарят.
— И?
— Защо тогава Звънарят твърди, че живее в „Спароу Хол“?
Корбет поклати глава.
— Не мога да кажа нищо, освен че вероятно Звънарят мрази този колеж.
— Друг въпрос е — продължи Ранулф, — че макар да знаем колко е бесен кралят от появата на Звънаря, никой друг не се интересува от неговите прокламации. — Той разпери ръце. — Съгласен съм, че в Оксфорд, както и в Кеймбридж или Шрузбъри сигурно има хора, които биха последвали всеки смахнат бунтовник, но какво се надява да постигне Звънарят четиридесет години след смъртта на дьо Монфор?
— Искаш да кажеш, че кралят просто трябва да остави нещата така?
— В известен смисъл, да — отвърна Ранулф.
Корбет прехапа устни.
— Разбирам какво искаш да кажеш, Ранулф. Може би в началото кралят е мислел, че прокламациите на Звънаря са някаква студентска шега, затова започнаха убийствата. Иначе за тях не съществува основателна причина. Откъде да сме сигурни, че Ашъм или Пасърел наистина са заподозрели кой е той? Може просто да ги е убил, за да бъде принуден кралят да го забележи. Но въпросът е отново, защо?
Ранулф се изправи.
— Отивам в колежа — заяви той. — Малтоут няма да се върне скоро. Обзалагам се, че ще се отбие в конюшните на замъка, за да разгледа конете.
— Какво ще търсиш в колежа? — попита Корбет.
— Една книга — неочаквано рязко отвърна Ранулф.
— Коя книга, Ранулф?
— Ами…
— За Бога! — възкликна Корбет.
— „Изповеди“-те на Свети Августин — бързо изрече Ранулф.
— Августин от Хипо? Какво ще търсиш в нея?
Ранулф изпухтя ядосано и се облегна на вратата.
— Когато бях в Лейтън, често разговарях с отец Люк. Той изслуша изповедта ми и ми разказа за Свети Августин. — Ранулф притвори очи. — Отец Люк цитира нещо от тази книга: „Късно те възлюбих, о Боже.“ И: „Сърцата ни няма да намерят покой, докато не се обърнат към Теб.“ Най-хубавите думи, които някога съм чувал. — Ранулф отвори очи.
Корбет го гледаше зяпнал.
— Сигурно ти се струва смешно?
Писарят поклати глава.