Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Дълго време момчето търси гъсока, но когато почна да се мръква, то трябваше вече да се върне на източния бряг, Едва влачеше крака и се чувствуваше много нещастно. Чудеше се какво ще стане с него, ако не намери гъсока. Нямаше на света друго същество, от което то да се нуждаеше повече.
Но ето, както вървеше през пасбището, срещу него в мъглата се зададе нещо голямо и бяло. Я гледай, та това бе гъсокът! Той беше жив и здрав и много доволен, че най-сетне бе успял да намери своите. Мъглата така го объркала, каза той, че цял ден обикалял из голямото пасбище. Момчето го прегърна радостно и го помоли да внимава и да не се отделя от другите. И той обеща, че никога вече няма да прави така. Никога!
— Ала когато на другата сутрин момчето отново отиде на брега да събира миди, гъските пак дотичаха и го попитаха не е ли виждало гъсока.
Не, не го беше виждало. Ето, значи, гъсокът пак се бе изгубил! Сигурно се е заблудил в мъглата като вчера.
Изплашено, момчето тръгна пак да го търси. Намери едно място, дето стената на Отенбю беше много срутена, та можа да се прекачи през нея. После почна да обикаля крайбрежието с пръснатите по него ниви, ливади и чифлици. Обиколи и високото плато в средата на острова, дето имаше само вятърни мелници, а растителността беше толкова бедна, че белият варовик прозираше през нея.
Но от гъсока нямаше нито следа! Вече се бе мръкнало и момчето трябваше да си тръгне към брега. Сега то бе убедено, че наистина вече завинаги е загубило другаря си. Това толкова го отчая, че не знаеше какво да предприеме.
И ето то вече се беше прехвърлило обратно през стената, когато близо до него се търколи камък. Озърна се и му се стори, че по куп струпани камъни край стената нещо се движи. Промъкна се по-близо и видя белия гъсок, който с мъка се катереше по камъните със снопче трева в човката си. Гъсокът не го видя, а и момчето не му се обади. Искаше най-напред да разбере защо той изчезва така вече втори път. Скоро то откри причината. Върху отрупаните камъни лежеше млада сива гъска, която всеки път, щом се покажеше гъсокът, надаваше радостен вик. Момчето се приближи още повече, за да чуе разговора им, и научи, че сивата гъска си е наранила едното крило и не може да хвърчи, а ятото й е отлетяло и тя е останала сама. Почти умирала от глад, когато вчера гъсокът чул виковете й и я намерил. Оттогава той непрекъснато й носел храна. Двете птици се надяваха, че тя ще оздравее, преди гъсокът да напусне острова, но засега тя все още не можеше нито да лети, нито да ходи. Това много я тревожеше, макар той да я успокояваше, че те още дълго време ще останат на острова. Най-после, той й пожела лека нощ и обеща да дойде пак на другия ден.
Момчето остави гъсока да си отиде и щом той изчезна, то се покатери по камъните. Много го беше яд, че го мамеха по тоя начин и искаше да обясни на тая сива гъска, че гъсокът е негово лично притежание. Той трябваше да го отведе до Лапландня и не можеше и дума да става да остане тук заради нея. Но като видя младата гъска отблизо, разбра защо гъсокът й бе носил два дни наред храна и не бе споменал нито дума за това. Тя имаше чудно хубава главичка и нежни, молещи очи, а перушината й беше мека като коприна.
Като видя момчето, тя се опита да побегне, ала повреденото й ляво крило се влачеше по земята и й пречеше при всяко движение.
— Не се плаши от мен — рече момчето, което вече бе забравило, че искаше да изглежда сърдито. — Аз съм Палечко, придружавам гъсока Мортен — додаде то. И млъкна, понеже не знаеше какво повече да каже.
Понякога у животните има нещо, което ни кара да се питаме що за същества са те. Човек си задава въпроса дали не са омагьосани хора. Така беше и сега. Щом Палечко каза кой е, тя грациозно наведе глава и заговори с толкова благозвучен глас, че момчето просто не можеше да повярва, че една гъска може да говори така.
— Много се радвам, че си дошъл да ми помогнеш — рече тя. — Белият гъсок ми каза, че няма по-умен и по-добър от тебе.
Тя каза това с такова достойнство, че момчето съвсем се смути. „Това не може да бъде птица — помисли си то. — Сигурно е омагьосана принцеса.“
Момчето изпита неудържимо желание да й помогне. То пъхна малките си ръчички под перата и почна да пипа крилото й. Костта не беше счупена, само се бе измъкнала от ставата. С пръстчето си то съвсем безпогрешно напипваше болното място.
— Дръж се! — извика то, хвана здраво костта и я намести. Такова нещо му се случваше за пръв път, но то го извърши бързо и сполучливо. Въпреки това горката гъска сигурно беше почувствувала много силна болка, защото нададе пронизителен вик и падна безчувствена на камъните.