Портата на дявола

– Типичното американско нахалство – заключи накрая жената. – Променяте правилата, когато ви е изгодно.

Кърт почти щеше да се съгласи с нея, но тя пропускаше един важен факт. Той сграбчи уреда, измерващ налягането в бутилката ѝ и го завъртя. Както и очакваше, тя беше стигнала до резервите.

– Типичната руска упоритост – отвърна той. – Да се ядосвате на хората, които са ви спасили живота.

Той ѝ показа уреда.

– Останал ви е въздух за по-малко от пет минути.

Тя посегна и го взе от ръката му, като го разгледа за момент.

– Трябва да сте доволна от нашата арогантност.

Той видя как лицето ѝ замръзна, макар да не беше сигурен дали е от смущение, или от гняв.

– Прав сте – каза тя накрая, вече доста по-кротко. –…благодарна съм ви. Аз просто…

Спря и се вгледа в Кърт, а онова, което видя, явно я накара да каже само:

– Благодаря ви.

– Няма защо – отвърна той.

Беше забелязал промяната в поведението ѝ и дори лека усмивка на лицето ѝ.

– Вие ли сте главният тук? – попита тя.

– За нещастие.

– Аз съм Катерина Луская – каза тя. – Изпратена съм тук от страната си. Бих искала да говоря с вас за това откритие.

– Можете да се регистрирате при офицера за свръзка в…

– Мислех си по-скоро да поговорим малко тази вечер – каза тя, без да сваля очи от него. – На вечеря?

Джо извъртя очи.

– Брей, брей, чарът на Остин в пълна сила. Кърт беше твърде зает за това.

– Гледала сте много филми, госпожица Луская. И без това не мога да ви кажа много.

Тя се изправи, разкопча костюма си, като показа горнището на банския и атлетичния си торс.

– Вероятно аз мога да ви кажа нещо – рече тя. – Тъй като вие ръководите, имам информация, която може да ви заинтересува.

– Наистина ли?

– Наистина – отвърна тя. – И освен това всички трябва да ядем, нали? Защо да го правим сами?

– Значи идваме и ние? – попита Джо. Кърт го стрелна с поглед.

– Сега се сетих – добави Джо, – че имам доста бумаги за попълване.

Кърт се съмняваше, че жената има някаква ценна информация, но оцени дръзкия ѝ опит да го види насаме и без съмнение да разбере какво знае той.

Внезапно му хрумна, че ако има и най-малък шанс да научи нещо важно от госпожица Луская, то беше негов дълг да го направи.

– На Санта Мария ли сте отседнали? – попита той. Тя кимна и Кърт се обърна към Джо.

– Вярвам, че вие, момчета, ще успеете да се приберете сами на „ Арго”?

– Ами ако не можем? – попита Джо.

– Тогава викайте за помощ – ухили се Кърт.

Джо кимна неохотно и посочи към „Зодиак”-а. Хората от „Арго” се качиха в лодката и Джо ги последва, като мърмореше нещо за „клинчене от задълженията”.

Кърт погледна младата жена.

– Имате ли кола в града? Тя се усмихна

– Да, и знам точно къде да ви заведа.