Сънят на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Мария Бенчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънят на сукубата». Краткое содержание книги:
Изведнъж се уплаших да не се разплача пред четиригодишното дете и понечих да се изправя. За мое огромно учудване, тя протегна ръка и ме докосна.
— Джорджина.
Гласът й беше тихо нежно сопрано. Седнах отново.
— Ммм?
— Не си тръгвай — каза тя.
— О, скъпа. Трябва. А ти трябва да спиш.
— Ще дойдат чудовища.
— Какви чудовища?
— Лошите.
— А. Разбирам. Те под леглото ти ли са? — Бях почти сигурна, че там живееха повечето чудовища. С изключение на онези, с които играех на покер и на които купувах подаръци за Коледа.
Тя поклати глава и посочи към тавана.
— Те живеят там. В космоса.
— Извънземни ли са? — Тя страхуваше да заспи и това не ми харесваше, но бях омагьосана от първия си разговор с нея. Говореше добре, колкото и другите момичета, не че това беше някаква изненада.
— Не. Те са чудовища. Връхлитат от въздуха и влизат в съня на хората.
Сега разбрах защо не искаше да заспива.
— Кошмари ли сънуваш?
— Не. Но чудовищата са там. Усещам ги.
Нещо в думите й и сериозното й изражение изпрати тръпки по гръбнака ми.
— Искаш ли да остана, докато заспиш? Това ще им попречи ли да дойдат?
— Може би — каза тя. Докосна ръката ми отново. — Ти си магия.
Зачудих се дали Кайла не е медиум като Ерик или Данте.
Начинът, по който го каза, намекваше за нещо повече от обикновената вяра на децата в магиите. Каза го почти авторитетно. Може би трябваше да я държа под око, но засега не си заслужаваше да правя каквото и да е. Определено нямаше да започвам да я разпитвам за аурите.
— Добре — казах аз. — Ще остана.
Легнах до нея и тя се загледа в мен мълчаливо. Започнах да тананикам стара песен, която я накара да се усмихне и да затвори очи. Когато спрях, ги отвори отново.
— Какви са думите?
— Ъъ… — труден въпрос. Научих песента като смъртна, беше написана на древнокипърски диалект, който вече никой не говореше. Съпругът ми ми я пееше. Знаейки, че не мога да преведа нито римите, нито значението на думите на момента, аз просто я изпях на оригиналния език. Сричките, толкова познати, но и толкова странни, идваха трудно на устните ми.
Когато приключих Кайла не каза нищо и не помръдна. Изчаках няколко минути и бавно станах от леглото. Тя продължи да спи. Сет се усмихна, когато слязох при тях и ми направи място до него на пода.
— Лудитите* изгарят завода ти. Плати петстотин долара. — Бранди се намръщи на картата си «Шанс». — Гадост.
[* Лудит-член на група английски работници, предвождани от Нед Луд. През периода 1811–1813 г. те протестират срещу въвеждането на машини в текстилното производство. — Бел.прев.]
— По-малко е от сумата, която аз трябваше да платя преди два хода. Нали Фабричното законодателство ми забрани да използвам детски труд? — изтъкна Мади. Както се надявах, тя вече беше съвсем спокойна.
Кендъл хвърли зара и премести миниатюрната калаена книга «Оливър Туист» с три квадратчета.
— Иска ми се да започна работа, за да събера капитализъм за инвестиции.
— Капитал — поправихме я всички в един глас.
Кендъл погледна към мен.
— Бих могла да работя в книжарницата при теб. Под масата.
— Искаш да подреждаш книги под масата? — попита Бранди.
Кендъл не й обърна внимание.
— Не търсите ли помощник?
Разроших косата й.
— За съжаление нямаш достатъчно години.
Мади премести предачния си стан.
— Да. Не научи ли нищо от играта? Ще ни затворят. Джорджина няма нужда от подобни проверки.
— Как е работата на управител? — попита Бранди. — По-трудна ли е?
— По-скоро е различна.
Кендъл светна.
— Може ли да поема старата ти работа?
— Съжалявам. Не търсим хора. Наехме Мади на мое място.
Кендъл въздъхна.
Сет се приземи на един завод за коприна, който никой още не беше купил и започна да брои пари.
— Момичетата лесно ли легнаха?
— Да… На Кайла обаче никак не й се лягаше. Страхува се от кошмари.
Той ме погледна изненадано.
— Тя ли ти каза? Тя… е говорила?
— Да. Имахме дълъг разговор. Смяхме се, плакахме, споделихме надеждите и страховете си. Мисля, че я чака чудесна ораторска кариера.
— Какво значи «ораторска»? — попита Кендъл.
— Означава да говориш пред публика — обясни Мади. — Да изнасяш речи. Да приказваш пред другите.
— О. Чичо Сет не го чака ораторска кариера.
Всички се засмяхме.
— Не — съгласи се Мади. — Не го чака. Мен също, определено.