Димитър

— О, Рийма ли? — отвърна монахинята и леко наклони глава. В очите й се появи тъга, но и нещо друго, което Мерал не можеше да определи, макар и да беше сигурен, че го е виждал преди. И то съвсем наскоро. Но не помнеше къде. — Тя почина преди няколко дни, Питър.

— Наистина ли? Колко тъжно.

— Не, не е тъжно. Беше щастлива.

След като се върна в Йерусалим, Мерал отиде във „Фуад“, любимото му кафене в християнския квартал. При хубаво време сядаше отвън на тротоара, точно срещу масивната врата на Църквата на Божи гроб. Каменната постройка от края на четвърти век се издигаше на мястото на разпятието и гроба на Христос. Всеки ден в четири и половина сутринта и на залез-слънце двама мъже от две различни мюсюлмански фамилии — Юдех и Нусейбех — изпълняваха ритуала по отключване и заключване на църквата. Членовете на фамилията Юдех били назначени от султан Саладин за „пазачи на ключа“, а по-късно Нусейбех станали техни помощници. В точно определено време всяка сутрин и вечер мъжът от клана Нусейбех занасяше двайсетсантиметровия ключ на човека от Юдех, който се качваше на стълба, за да отключи или заключи вратата.

Понякога Мерал присъстваше на ритуала, след който Нусейбех и Юдех често сядаха при него и пиеха кафе. Двамата сияеха в присъствието му. Добрият Мерал. Защитника. Не можеше да им каже, че с идването си го прекъсват. Той беше тук не за да пие кафе, а за да съзерцава гроба на Христос, докато проверяваше фактите около възкресението, сякаш водеше най-методично полицейско разследване. Нямаше значение, че никога не откриваше нови идеи, хипотези или факти. Мерал се нуждаеше единствено от комфорта на старите — достоверната сдържаност на обясненията в евангелията, дотолкова лишени от драматизъм и фанфари, все едно истинността на изложените факти не се подлагаше на съмнение и не беше необходима каквато и да е търговска реклама. Виденията никога не идваха нощем, а на дневна светлина. А идеята за възкръсналия Месия — още повече за Месията, който катастрофално се е провалил — бе нечувана в еврейската традиция от онова време. Мерал отпи от кафето и се вгледа в църквата, докато мислено си повтаряше любимия въображаем разпит: „И така, свети Павле, ще повториш ли какво каза на тълпата, събрала се в подножието на хълма?“ „Е, добре, казах им, че около петстотин души са видели възкръсналия Христос и повечето от тях са още зкиви.“ „Някои от хората, които са го видели, бяха ли сред тълпата в деня на твоята проповед?“ „Не знам. Може би да, може би не. Много вероятно е. Повечето вярващи бяха ревностни юноши. Сигурно са дошли. Ако не, съвсем скоро са научили за всичко.“ „Не се ли страхуваше, че ще те убият с камъни, задето лъжеш?“ „Никой не се страхуваше.“

— Умът ти е на друго място, братко Мерал.

— Извинете ме.

— За какво мислиш? Изглежда, ти причинява много болка.

— Не, братко мой. Дава ми утеха и надежда.