Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Стражите като изтървани деца се разхождаха по двойки и четворки около цветни градинки, ромолящи фонтани, статуи на богове и техните храмове, бавно сварявайки се от жегата в ризниците и униформите си. Естествено, всички бяха озлобени като орки, внезапно получили зъбобол по време на поход. И причината за гнева на стражите беше съвсем очевидна. Да охраняват Катедралата изпращаха стражите, провинили се или обвинени в подкуп и изнудване. Срокът за тази не особено почтена служба също беше различен — от ден до година. Такова изкупление, при което през цялото време разни жреци ти шепнат нещо на ухо, а и да се вземат пари от посетителите е абсолютно забранено.
Покрай мен мина двойка оранжево-бели нещастници. Погледите им внимателно се плъзнаха по тялото ми, търсейки нещо, за което да се заядат и незабелязано от жреците да ме поотупат. Аз им се усмихнах сладко и като не можах да се сдържа, весело помахах с ръка на намусените им и ядосани физиономии.
Ех! Обичам да дразня великан в клетка! Особено когато няма да има последствия. Стражите се намръщиха и стискайки по-здраво оръжията си, се отправиха към мен с явното намерение да ми потърсят сметка. Както и предполагах, далеч не стигнаха. Като че ли от въздуха се появи жрец и започна да им чете божествен морал. На брадясалите муцуни на стражите се появиха толкова скучни и тъжни изражения, че едва не се просълзих. Беше им строго забранено да влизат в конфликт със служителите на Катедралата. Заплашваше ги изхвърляне от стражата и лишаване от пенсия. Така че им оставаше само да слушат, да слушат и още хиляди пъти да слушат.
Оставяйки жреца да се оправя с двамата стражи, аз минах по добре поддържаната, застлана с квадратни плочки пътека, заобиколих искрящия и пенещ се фонтан, изобразяващ галопиращ рицар, пронизващ с копие огромен огр, от чиято рана в гърдите бликаше водата, и влязох във вътрешния двор на Катедралата, където стояха статуите на боговете, между които постоянно се въртяха молещи се и посетители от града и близките околности. Въпреки че идваха много поклонници от цялото кралство, че дори и от други страни, обикновено напливът ставаше по време на пролетния празник на Боговете, така че сега дворът не беше толкова пълен. Само около статуята на Сагра стояха няколко души. По дрехите разпознах воините в тях.
Отегчено огледах единайсетте статуи на мъже и жени. Пред мен стояха боговете на Сиала. Погледът ми се спря на пиедестала, където би трябвало да бъде дванадесетата статуя. Статуята на Сагот.
Така се случило, че навремето в целия свят съществувала само една единствена статуя на Сагот. Не знам защо не са били създадени други статуи на бога на крадците, може би защото не е искал прекалено внимание към себе си? Статуята се намирала в Забранената част на града (разбира се, в онези времена тази част не се наричала така) и когато станал проблема с Рога на дъгата, тя си останала някъде там. И никой не можел да пресъздаде статуя на бога на крадците. Защото скулпторът, изваял статуята, също останал някъде отвъд магическата стена. И сега дори жреците не знаеха как трябва да изглежда статуята на Сагот, затова решили да не рискуват и да не богохулстват и оставили пиедестала, където би трябвало да е богът на крадците, временно празен. Още повече, че богът, както било видно, изобщо не възразявал срещу такова кощунство. Във всеки случай жреците не видели никакви знамения до петата кана вино, а и тогава били толкова неясни и мрачни, че никой не ги взел насериозно. Така че сега във всички храмове на Сагот имаше мраморни пиедестали без статуи.
На пиедестала в двора на Катедралата седеше скитник, кръстосал обути в мръсни ботуши крака. В протегнатата си ръка държеше груба глинена чаша. Учудващо беше, че жреците не виждаха кощунството и оскверняването на пиедестала. Любопитството ми се събуди и аз тръгнах покрай редицата наблюдаващи ме статуи към просяка, намиращ се в най-отдалечената част на зеления двор. В движение свалих плаща си и загънах арбалета в него, за да не ме гледат накриво жреците. Слава на Сагот, без плаща стана не толкова горещо. Време беше да сменя облеклото си с по-леко и по-подходящо за лятното време.
— Добре си седнал — казах дружелюбно, спирайки пред просяка.
Той ме погледна изпод тъмната качулка, скриваща лицето му, и раздруса чашата си за милостиня.
— Удобно ли ти е? Краката ти не са ли изтръпнали? — попитах го, правейки се, че не забелязвам жеста му.
— Чувствам се чудесно, сега ми е много по-комфортно, отколкото на теб, Гарет-сянката — прозвуча насмешливият му глас.