Аз още броя дните

— Не се ли питахте защо е всичко това?

— Не, възприемахме го като игра. Така каза баща ми: „Сега няколко месеца ще играем на криеница“, а аз му викам: „Ама как така, и вие ли?“, а той отвръща: „Всички, Мизра. Това е специална игра, който издържи най-дълго — печели!“.

— А с другите деца какво си говорихте?

— Обзалагахме се кой ще издържи най-дълго.

— А какво ви обясняваха за изстрелите, за разрушенията, все пак сте излизали, не може да сте стояли все вътре?

— Татко казваше, че това е част от играта, съвсем скоро щял да мине вълшебник да събуди всички заспали по улиците хора, а сградите щели да станат много по-хубави.

— Вярваше ли му?

— Да, колко му трябва на едно дете: един сладолед, една история за вълшебник и голямата топла ръка на татко.

— Кога разбра?

— Когато започнаха да изчезват хора. Първо изчезна дядо, беше през май, а после Саша и Маша, бяха близначки, живееха в апартамента срещу нас.

— Какво ти обясниха?

— Тате каза, че най-добрите играчи ги пускат оттатък граничната линия, където всичко било много по-хубаво. А дядо беше много добър, винаги се усмихваше, а Саша и Маша никога не правеха бели и все ги даваха за пример в детската. Тогава плаках цяла нощ, защото реших, че аз съм лоша, щом не ме пускат през граничната линия. А тате ме успокои, като каза, че накрая всички ги пускат.

— Но кога разбра наистина какво се случва?

— По-натам първо се увеличаваше броят на изчезналите, после баба изчезна през есента, после спря токът, после дойде зимата, а нямаше парно, горяхме някакви клони и части от пейки в една стара, ръждясала печка, която тате домъкна, а тя димеше отвсякъде. А после…

(Спокойният досега момински глас се накъсва, сякаш има смущения по трасето на прякото предаване.)

— После?

— После изчезна батко, беше през зимата. Майка рева цяла седмица, баща ми побеля, а беше само на трийсет и три. Някъде тогава едно от децата каза, че това било война, а не игра, а аз му възразих, че войната също е игра, но той отвърна, че това е истинска война и изчезналите хора всъщност са убити и никога няма да се върнат. После и той изчезна.

— И ти разбра?

— Да. Падна снаряд и отнесе половината ни блок, все по-често се криехме в мазето. Храната ставаше все по-малко и по-лоша. Първо свърши месото, после млякото и сиренето, а пък шоколад въобще нямаше. А аз обичах шоколад. На следващата пролет ядяхме само картофи и супа от коприва или други треви, после и супата взе да свършва.

— Как се чувстваше тогава?

— Не знам. Даже тате вече нищо не обясняваше. Аз го питах, а той само отвръщаше: „Просто трябва да издържим, Мизра, още съвсем мъничко трябва да издържим и всичко ще свърши, Мизра…“. А после изчезна и мама, беше през лятото, в един чудесен горещ ден. Слънцето напичаше така приятно.