Аз още броя дните

— Зоране — подвикна барманът отвън, — затваряме!

Но Зоран беше вече пиян. Стана, залюля се.

— Остави ми една бутилка и ключовете. Аз ще затворя — каза и се подпря на стената.

— Твоя воля, приятел — отвърна барманът.

Тишината беше страшна. Само аз и Зоран в празната куха коруба на каменното бомбоубежище. Единственият друг шум долиташе през открехнатата врата към бара: беше задъханото дишане на вентилационната система. Зоран наливаше, пиеше и мълчеше. Аз също мълчах. Бях ли получил това, за което бях дошъл? Не. Получих много повече. Прав беше Зоран. Няма как да го разбереш, ако не си го преживял. Или ако не си го съпреживял в една такава луда нощ. Не става с четене и гледане на филми. Трябва да те лъхне смъртта. Трябва да усетиш студените ѝ пръсти по кожата си. Трябва да погледнеш с техните очи. Хиляда триста деветдесет и пет денонощия да си мишена в стрелбище. Жестоко е. Как да живееш после с тоя товар? Живееш! Човекът е като магарето, може да понесе толкова, колкото го натовариш. Знаеш, че всичко е скапано, безсмислено, безнадеждно — и все пак се надяваш. Чувствах се като непоканен гост на сватба, като някой, който се е натресъл на празненството. Това си е тяхната болка и ще си остане тяхната.

И ракията не помагаше. Има болка, която нищо не може да притъпи.

Погледнах към Зоран. Стори ми се, че е задрямал, но той вдигна глава. Погледна ме с мътни очи и продължи внезапно, сякаш никога не е спирал:

— Не съм ти разказал още за Вуча. Вуча лудия. Най-странното същество по време на блокадата в Сараево. Беше от нашето училище. Не беше с всичкия си. Много му се подиграваха. Грубо, хашлашки, а той само се усмихваше. Преминаваше в горния клас по милост. Майка му се молеше на учителите. Беше кротък, но понякога превърташе и налиташе на бой. Тогава се биеше до кръв. Бяха го преместили при нас, защото премазал от бой едно момче в предишното даскало. Не бяхме наясно кога, от какво и защо превърта. Просто се случваше. Обожаваше едно момче от нашето училище, което понякога го защитаваше. Казваше се Давор. Буквално се беше превърнал в негова сянка. Един ден кварталните хулигани притиснали Вуча край трафопоста до училището. Решили да се изгаврят с него. Съблекли го гол, а той се напикал от ужас. Давор минавал оттам и като ги видял — пребил единия. Повече не закачиха Вуча. Давор си беше такъв, добряк и веселяк, всички го харесваха. После се пръснахме, животът ни повлече. Бях изгубил Вуча от поглед. Разправяха, че станал санитар в моргата — възможно е, къде другаде да го вземат? Само при мъртъвците му беше мястото. И един ден, през блокадата вече, хвърчат снаряди, куршуми, ебало си е мамата. Аз съм се заврял под един ЗИЛ и само се моля и тоя път да ме подмине пущината. И гледам — между куршумите хвърчи високата, възслаба фигура на Вуча. Ама тича съвсем на открито! Викам си, нали е луд. Но забелязвам, че помага на ранените, под самите куршуми и снаряди. И от време на време се изправя, поглежда към хълмовете и с високо вдигнати ръце крещи: „Вуча лудия куршум не го лови, Вуча лудия куршум не го лови!“ — и продължава. И вярно, че не го ловеше. После, като попремина пукотевицата, отивам при него и му казвам: „Абе, Вуча, луд, луд, ама ще те отстрелят като заек, бе! Крий се поне по време на стрелбата“. А той с едни блеснали очи ми отвръща: „Ти си луд. За пръв път в живота съм полезен. Знаеш ли какво е това? Вярвал ли си го някога, че Вуча лудия ще бъде полезен за когото и да е?“. И аз веднага го домъкнах в „Трите шишета“. Пасна идеално на откачалската ни сбирщина. Почти никога не говореше, усмихваше се, радваше се, че е с нас. И помагаше. Така си изкара цялата блокада. Хвърчеше между куршумите, дългите му коси се вееха като грива на кон. Разправяха, че спасил над сто души изпод отломките. Сто човешки живота, мамка му! Кой би помислил тогава в училище, че Вуча лудия ще стане герой. Бях сигурен, че ще го застрелят. Никой не можеше да оцелее под дъжда от куршуми. Но оцеля, мамка му, оцеля. Някаква сила го пазеше. Може би като реванш за всичко друго в живота му. През зимата на деветдесет и четвърта зачезна някъде. Бяха убили майка му. Както си спяла, паднал снаряд върху къщата — и на място. Вуча остана сам и оттогава спря да се усмихва. Само седеше и гледаше в една точка. Ала не престана да снове между куршумите и да спасява хора, само дето вече не крещеше към хълмовете: „Вуча лудия куршум не го лови…“. Притеснихме се, когато изчезна. Но къде ти тогава време да мислиш за някой друг, освен за себе си? Видях го отново на двадесети и девети февруари деветдесет и шеста, в края на блокадата. Вече го бяха обявили официално. Които бяхме оцелели, не знаехме да се радваме или да плачем. Бяхме останали някакви лутащи се из руините скелети. И на фона на тези руини, под лъчите на залязващото зад Гръбавица слънце, гледам кльощавата фигура на Вуча. С момиче под ръка. Рекох си, че ми се привижда. Вуча и момиче! А той я прегръща, тя леко залита. Стана ми интересно. И я разпознавам. Казваше се Вая. Бошнячка. Бяха я изнасилили брутално в самото начало на блокадата. После стана проститутка, наркоманка. Нямаше как да преживее иначе. И гледай какво нещо е съдбата! Вуча лудия и Вая. Засичахме се и след войната, разбира се. Разбрах, че Вуча се е оженил за Вая. И Вая се съвзе. Заживя отново — сто и първият живот, дето Вуча спаси. Един ден си пия бирата и се радвам на пролетното слънце и някой сяда на масата ми. Гледам — Вуча! Подхващаме разговор и накрая той се разплаква. „Вая — вика, — е бременна, а аз умирам от страх да не е малоумно като мен.“ „Вуча — му викам, — ти не си малоумен, просто не си като останалите. Помниш ли колко хора спаси?“ А той се обляга на рамото ми и плаче като дете. „Само да не е като мен — вика, — моля те, Господи, само да не е като мен…“