Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
„Ако искаш, можем да идем някой път на кино.“
Така започна тази простичка, човешка и нежна сараевска любовна история между Далибор и Лада.
А сетне срещи, сладкарници, смях… Кино, изпращания, леки докосвания, много надежди. Разговори до полунощ пред портичката. Накрая Далибор събра смелост и каза: „Обичам те!“. Случи се в една тиха пролетна сараевска нощ, когато последният трамвай още звънтеше по линията и отнасяше към близкото депо спомена за деня. Това „Обичам те!“ Далибор го беше репетирал безброй пъти вкъщи пред огледалото, но все не можеше да се престраши да ѝ го каже. И когато най-сетне го произнесе, Лада просто се усмихна.
Животът им течеше с нормалните лъкатушения нагоре-надолу, но беше хубав. Двамата често благодаряха, че са се срещнали и че Бог е бил с тях. Далибор не беше набожен, но и двамата вярваха, че има някаква сила там горе, която направлява земните ни дела. Едно само им тежеше: нямаха второ дете. Много пъти опитваха, но Лада имаше проблем със зачеването. В края на седемдесетте, когато Давор вече беше навършил единадесет, все пак успяха. Зарадваха се много, само че Лада пометна в шестия месец — падна по едни заледени стълби и — край. След аборта стана друг човек. Затвори се в себе си, рядко се смееше. Но дори и тогава си беше все същият силен и мъдър човек.
Войната докосна и тях. Усмивката изчезна от лицето на Лада, сърцето ѝ беше постоянно свито. Всичко носеше заплаха — гласовете, шумовете — и тя трепваше при всяко по-рязко движение или шум. Лада почти не мигваше, слушаше нощем равното дишане на Далибор и само тогава намираше равновесие. Така беше дишал през всичките нощи на всичките им над тридесет години съвместен живот. Лада усещаше познатия ѝ мирис на одеколон, ракия и тютюн и ѝ ставаше хубаво.
Така живяха Далибор и Лада и сигурно затова Давор израсна такъв позитивен, усмихнат и винаги готов да помогне. Хората го обичаха. Всички казваха: „Нашият Давор!“.
Когато Айда излезе от банята, Давор беше вече напълно готов.
— Време е, нали? — каза тя.
— Да — кимна Давор.
— А писмото до нашите? Златко ще го предаде, нали?
Тежеше ѝ, че не се сбогува с техните… но те сега живееха при баба им, в бошняшката част на Сараево, и беше много рисковано да се опитват да стигнат дотам. Затова решиха Айда да им напише писмо, а Златко да го остави под вратата им.
— Утре сутринта, както говорихме — отвърна той.
В стаята витаеше сподавеният дъх на раздялата. Къщите са като хората, имат памет, чувства, емоции. Свикват с теб, превръщат се в част от теб, носят твоя аромат. Когато много дълго си обитавал една къща, дори стените ѝ помнят твоите усмивки, болките, радостните мигове, въздишките, надеждите. Къщите наистина са като хората: угасват в тиха самота, ако няма кой да ги сгрее с присъствието си.
Давор се наведе, духна свещта и мракът погълна всичко.
— Хайде — каза Давор и я хвана за ръка.
Излязоха тихо, затвориха внимателно вратата. В коридора беше тъмно, само от стаята на Далибор и Лада се процеждаше през разкривения праг снопче жълтеникава светлина. Айда се блъсна в масичката с телефона, нещо падна и двамата замръзнаха… но нищо друго не се случи. Давор извади ключа от джинсите, пъхна го внимателно в ключалката и още по-внимателно го превъртя. Превъртането беше лесно — трудното беше с вратата, защото тя открай време скърцаше: Далибор и Давор все обещаваха да я оправят, но все забравяха и Давор съжали за немарливостта си. Открехна я колкото можа по-внимателно и все пак тя пронизително изскърца.
На стълбите цареше все същата тъмнина, само дето тук от счупените прозорци навяваше хладен пролетен въздух. Хванаха се за ръце и тръгнаха предпазливо надолу. Беше тихо, сякаш всички бяха изчезнали и Давор и Айда бяха последните живи хора. На площадката между първия и втория етаж Давор спря и погледна прозореца. Някога го беше счупил с футболна топка и после цяла седмица примираше от ужас, че техните ще разберат. Спомни си как се криеше под леглото, как не можеше да спи по цели нощи, как накрая събра смелост и докато техните вечеряха, се изправи пред тях и каза: „Аз счупих прозореца на стълбището“ — и как баща му се усмихна. „Даворе — похвали го той, — радвам се за смелостта ти да си признаеш, така постъпват само истинските мъже. А в събота двамата с теб ще идем до стъкларната и с чичо ти Шукер ще направим ново стъкло. То ще е много по-хубаво от старото…“