Аз още броя дните
- Автор: Бърдаров Георги
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Сиела“
- ISBN: 978-954-282-071-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:
— Време е, нали? — попита тя.
— Да, скъпа, време е — каза Давор и погледна часовника на шкафчето до леглото. — След по-малко от двадесет минути трябва да сме тръгнали.
— Добре — въздъхна Айда. — Само ще се измия и съм готова.
Стана, взе една хавлия и излезе от стаята.
Щом чу водата да шурти в банята, Давор също скочи от леглото. Измъкна бутилката с уиски иззад скрина и отпи няколко глътки. Изчака топлината да се разлее в тялото му, после остави бутилката, облече се бързо и отиде в стаята на родителите си. Не можеше да тръгне, без да се сбогува с тях.
— Даворе — изненада се Далибор, — какво става?
— Айда влезе да се къпе и реших да дойда да изпием по една ракия, татко. Няма нищо специално.
Каза така и очите му се наляха със сълзи. Помисли си, че е добре, дето е тъмно, та нямаше как те да видят това.
— Ами, добре — отвърна все така учуден Далибор, — добре си решил.
Стана от леглото и отиде при бюфета, дето държеше ракията. Взе оттам бутилка сливовица и две малки чаши. И тъкмо затваряше вратичката, когато Лада каза твърдо:
— Дай и на мен чаша.
— На теб? — смая се Далибор.
Лада не пиеше. Много рядко по празници си сипваше по чаша вино, но ракия никога не беше опитвала. Някога баща ѝ имаше проблеми с алкохола.
— Лада! Ти ще пиеш ракия? — каза той така, сякаш му беше съобщила, че го напуска.
— Да — отвърна Лада, без да сваля очи от лицето на сина си.
— Ами, добре! — възкликна Далибор. — Явно това ще е вечерта на изненадите. Давор се появява по никое време, ти ще пиеш ракия, какво ли има да става още!
Взе и трета чаша и постави всичко на масата. Наля догоре чашите и още преди да свърши, Лада рече със същия твърд глас:
— Живели! — И изпи ракията на екс.
— Живели — отвърна Давор и също изпи своята на един дъх.
После им пожела лека нощ и бързо си излезе. А след това в тяхната си стая се замисли: лъжеше ли се, или Лада наистина се бе досетила за бягството им?
Защото живели означава наздраве и живот едновременно…
Далибор пусна радиото. Завъртя копчето, заредуваха се испанска, италианска, арабска, руска, българска, френска реч. Там, някъде по света, хората не воюваха, а живееха. Послуша малко коментара на някакъв мач от България и накрая намери радио „Белград“. Предаваха новини от войната в Босна, където всеки воюваше срещу всеки: сърби срещу мюсюлмани и хървати, хървати срещу сърби и мюсюлмани, мюсюлмани срещу сърби и хървати и мюсюлмани срещу мюсюлмани…
— Мамка ви фашистка! — простена Далибор.
Отиде до шкафа и извади оттам ракията, която току-що беше прибрал, отпи направо от бутилката и повтори отново:
— Мамка им фашистка.
— Далиборе, спри да пиеш — каза Лада. — И намали това радио.
— И какво? Да седя и да гледам в стената? Дори ти пи тази вечер, а никога не си пила. Защо го направи, Лада?
— Притеснявам се за децата.
— Какво за децата?
— Нещо не е наред. Изглеждат ми напрегнати. Нещо се случва, усещам го.
— Е, какво да се случва! Просто са уплашени като всички.
— Не, има още нещо. А и Айда… Чувал ли си я някога така да избухва и да се държи по този начин?
— И на нея ѝ идва в повече, нормално е да избухне.
— Не е така, Далиборе. Познавам я от петгодишна. Само нещо извънредно важно може да я извади така от равновесие. За тия двадесет години не съм я чула да каже груба дума. Случва се нещо, Далиборе, но не мога да разбера какво и се плаша.
Далибор се замисли. Тези над тридесет години съвместен живот с Лада го бяха научили, че тя рядко греши в преценката си за хората и ситуациите. Знаеше, че е извадил късмет с нея. Внезапно си спомни как я беше харесал. Тривиална случка, но не и за него. Бяха организирали банкети по случай двайсет и пет години от създаването на Социалистическата федеративна република Югославия. Дори се говореше, че и Тито може да дойде в Сараево. Разпределиха ги по предприятия из ресторантите в града. Техният банкет беше в „Ракета“, заедно с текстилната фабрика. А Лада беше попаднала там случайно. Беше начална учителка, а те не бяха поканени никъде, та една приятелка я взела със себе си. Далибор — наперен, снажен, с русоляв перчем — седеше в центъра на огромната маса. Вече беше ударил две ракии и шумно коментираше текстилките, когато погледът му попадна на Лада. Гледа я повече от минута… и разбра, че това е жена за него. Тя излъчваше две неща, които могат да побъркат всеки мъж: едновременно сила и уязвимост. Следи я с поглед през цялата вечер и най-накрая, когато усети, че тя ще си тръгва, я покани на танц. Лада го изгледа малко сърдито, защото наистина смяташе да си тръгва, но се съгласи. Танцуваха валс, после пуснаха сръбска градска песен и те пак танцуваха. После тя каза, че наистина ще тръгва, и Далибор ѝ предложи да я изпрати. Лада първо отказа, той настоя и накрая тя се съгласи. От притеснение Далибор не спря да дрънка глупости през цялото време, а когато стигнаха до нейната къща, някъде в крайните квартали на Сараево, понечи да я целуне. Тя го отблъсна меко, бутна дървената портичка и влезе в двора. Там се извърна и каза: