Властелинът на пръстените

— Събуди се, Сам! — прошепна той. — Хайде! Време е да се понапънем още малко.

Сам пролази и се надигна.

— Ама че работа! — промърмори той. — Трябва да съм се унесъл. Отдавна не съм спал както трябва, господин Фродо, и очите ми просто сами се затвориха.

Сега Фродо го поведе на север, доколкото можеше да се ориентира сред камъни и канари, плътно отрупали дъното на огромната клисура. Но скоро пак спря.

— Болезнено е, Сам — каза той. — Не издържам вече. Ризницата, искам да кажа. Не мога в това състояние. Даже митрилната ризница ми тежеше, както бях изморен. Тази е много по-тежка. Пък и каква полза от нея? Няма да спечелим победата с битки.

— Но може и битки да ни чакат — отвърна Сам. — Наоколо дебнат кинжали и заблудени стрели. Имам си едно наум: онзи Ам-гъл не е мъртъв. Не ми се нрави мисълта, че само парче кожа ще трябва да ви пази от някой нож в тъмното.

— Виж какво, Сам, мило мое момче — каза Фродо. — Грохнал съм от умора и вече на нищо не се надявам. Но докато имам сили да помръдна, трябва да се мъча да достигна Планината. Пръстенът ми стига. Тая излишна тежест ме погубва. Ще трябва да се отърва от нея. Но не ме мисли за неблагодарен. Потръпвам, като си помисля колко ужасно е било да ровиш из труповете, за да намериш ризницата.

— Не говорете за това, господин Фродо. Жив да сте! Ако можех, бих ви носил на гръб. Щом е тъй, хвърлете я!

Фродо остави плаща си на земята, свали ризницата и я захвърли. Леко трепереше.

— Нещо по-топло ми трябва — каза той. — Захладняло е или съм настинал.

— Можете да вземете моя плащ, господин Фродо — предложи Сам. Без да чака, смъкна раницата и извади елфическия плащ. — Какво ще речете, господин Фродо? Омотайте се с тоя оркски парцал и го стегнете с колана: Отгоре наметнете това. Не е по местната мода, но ще ви постопли, а ми се чини, че и ще ви пази от беди по-добре от всякаква ризница. Владетелката го е шила.

Фродо взе плаща и закопча брошката.

— Така е по-добре! — промълви той. — Олекна ми. Сега мога да продължа. Но този непрогледен мрак като че прониква в сърцето ми. Докато лежах в килията, Сам, опитах се да си припомня Брендивин, Горски край и Рекичката край мелницата в Хобитово. Но вече не мога да ги видя.

— Хайде, хайде, господин Фродо, сега вие се разприказвахте за вода — каза Сам. — Ако можеше Владетелката да ни види и чуе, бих й казал: „Ваше височество, искаме само светлина и вода — просто бистра вода и ясна дневна светлина, по-прекрасна от всякакви скъпоценности, да ме прощавате.“ Но Лориен е далеч.

Сам въздъхна и размаха ръка към върховете на Ефел Дуат, които едва се различаваха като гъста чернилка на фона на мрачното небе.

Отново поеха на път. Не след дълго Фродо спря.

— Над нас има Черен конник — каза той. — Усещам го. Засега ще е по-добре да не мърдаме.

Приклекнаха под западния край на една надвиснала канара и дълго мълчаха. Накрая Фродо въздъхна с облекчение:

— Отмина.

Двамата станаха и очите им едновременно се изпълниха с изумление. Далече наляво, в южна посока, на фона на избледняващото небе започваха да изникват отчетливо мрачните очертания на високи върхове и хребети по планинската верига. Зад тях се разгаряше светлина. Тя бавно пропълзя към Севера. Сред въздушните простори на висинето сякаш се развихряше битка. Бухлатите облаци на Мордор отстъпваха, вдигнали парцаливи поли пред вятъра, който налиташе от живия свят и помиташе изпарения и пушеци към мрачната им родина. Изпод надигнатите висулки на траурния балдахин в Мордор се процеждаше мътна светлина, сякаш бледо утро надничаше през зацапано затворническо прозорче.