Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Той отвори вързопа. Фродо огледа с отвращение съдържанието, но нямаше какво да се прави — трябваше или да надене тия дрехи, или да ходи гол. Имаше дълги космати шалвари от някаква нечиста зверска кожа и мазна кожена туника. Облече ги. Над туниката навлече здрава ризница — къса за нормален орк, но твърде дълга и тежка за Фродо. Пристегна я с колан, на който висеше къса ножница с широк остър меч. Сам бе донесъл няколко оркски шлема. Един от тях се оказа подходящ за Фродо — черен, стегнат с обвити в кожа железни пръстени и с изрисувано в червено зловещо Око над извитата човка, която опазваше носа.
— Моргулското снаряжение на Горбаг беше по-добро и щеше да ви приляга — каза Сам, — но ми се чини, че подир тая история не върви да се разхождаме с неговите знаци из Мордор. Е, готов сте, господин Фродо. Чудесен дребен орк, прощавайте за дързостта — или поне щяхте да приличате на орк, ако можехме да ви закрием лицето с маска, да ви поизтеглим ръцете и да ви направим кривокрак. Това ще поприкрие разликата. — Той метна върху раменете на Фродо широк черен плащ. Сега сте готов! Пътьом можете да си изберете щит.
— Ами ти, Сам? — запита Фродо. — Нали ще сме лика-прилика? — Е, аз поразмислих, господин Фродо — отвърна Сам. — По-добре да не си изоставям вещите, като не можем да ги унищожим. А пък не мога да надяна оркска ризница върху другите дрехи, нали? Ще трябва само да се поприкрия.
Той коленичи и грижливо сгъна елфическия плащ. Вързопчето се оказа удивително малко. Прибра го в раницата си. Сетне стана, метна я на гръб, надяна оркски шлем и се загърна с друг черен плащ.
— Готово! Подхождаме си горе-долу. А сега да изчезваме!
— Не мога да тичам през цялото време, Сам — криво се усмихна Фродо, — Надявам се, че си поразпитал за крайпътните ханчета. Или си забравил за храната и питието?
— Божичко, вярно, че забравих! — възкликна Сам и съкрушено подсвирна. — Хубава работа, господин Фродо, покрай вас и мен ме налегна глад и жажда! Не помня откога не съм кусвал ни хапка, ни капка. Всичко бях забравил и само вас търсех. Чакайте да помисля! Когато проверих за последен път, имах доста от пътния хляб и от запасите, дето ни ги даде Военачалникът Фарамир. Но в манерката ми най-много да е останало нещичко на дънцето. Няма начин да стигне за двама ни. Не ядат ли орките, не пият ли? Или се прехранват с мръсен въздух и отрова?
— Не, Сам, ядат и пият. Сянката, която ги е породила, може само да копира, но не и да твори — не може да създаде нещо ново, свое. Не вярвам да е дала живот на орките, само ги е съсипала и опорочила, тъй че, щом живеят, трябва да го правят както всички живи същества. Ако не намерят нещо по-добро, задоволяват се с гнусна вода и храна, ала не и с отрова. Нахраниха ме, тъй че съм по-добре от теб. Някъде наоколо трябва да има храна и вода.
— Но нямаме време да ги търсим — каза Сам.
— Е, нещата не са чак толкова лоши, колкото си мислиш — каза Фродо. — Докато те нямаше, малко ми провървя. Оказа се, че не са взели всичко. Между парцалите на пода намерих сухарната си торбичка. Претърсили я, разбира се. Но предполагам, че само от вида и аромата на лембас са се отвратили повече, отколкото Ам-гъл. Разсипали са го, доста са изпотъпкали и натрошили, но посъбрах малко. Трябва да е почти колкото имаш и ти. Обаче са прибрали Фарамировите запаси и са накълцали манерката ми.
— Няма какво да приказваме — заяви Сам. — За начало не е зле. Но с водата ще закъсаме. Е, хайде, господин Фродо! Да се махаме, че инак цяло езеро няма да ни помогне!
— Не мърдам, докато не хапнем някой залък, Сам — отвърна Фродо. — Ето, вземи тая елфическа питка и изпий последните капки от манерката си! Цялата работа е безнадеждна, тъй че да не се тревожим за утрешния ден. Сигурно няма да го дочакаме.
Най-сетне потеглиха. Спуснаха се по стълбата, после Сам я свали в коридора до сгърченото тяло на падналия орк. Стълбището бе мрачно, но от покрива още се виждаше заревото на Планината, макар че и то вече гаснеше сред мътночервена жарава. За да допълнят маскировката, двамата си взеха по един щит и продължиха.
Морно се затътриха надолу по голямото стълбище. Високата килия в куличката зад тях, където се бяха срещнали, им се струваше едва ли не уютна — сега пак бяха на открито и над стените се носеше незнаен ужас. Макар и мъртва, Кулата на Сирит Унгол продължаваше да тъне в злокобен страх.