Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще кажа на Владетелката, ако някога я срещна отново! — викна той. — Светлина, а сега и вода! — Изведнъж спря. — Нека да пия пръв, господин Фродо.
— Добре де, но има място и за двама ни.
— Не е там работата — каза Сам. — Искам да кажа: ако е отровна или някаква друга лошотия, дето бързо да проличи… е, по-добре аз да съм, а не вие, господарю, нали разбирате.
— Разбирам. Но мисля, Сам, че трябва да сме заедно в бедата… или в радостта. Само внимавай, ако е студена.
Водата бе хладна, но не ледена, и имаше неприятен вкус, едновременно горчив и мазен, поне така биха сметнали у дома. Тук тя им се стори над всякаква похвала, над боязън и предпазливост. Пиха до насита, а Сам напълни манерката. Освен това Фродо се почувствува по-добре и двамата изминаха още няколко мили, докато разширението на пътя и първите зачатъци на някаква груба стена край него ги предупредиха, че пак наближават оркска крепост.
— Тук ще свърнем настрани, Сам — каза Фродо. — И трябва да се упътим на изток. — Той въздъхна, гледайки дългите мрачни хълмове из равнината. — Останала ми е силица само колкото да намеря някоя дупка из ония места. А после ще трябва да си почина.
Речното корито тук беше останало малко под пътеката. Смъкнаха се до него и тръгнаха да го пресичат. За голяма изненада се натъкнаха на мрачни езерца, подхранвани от вода, която се процеждаше откъм някакъв извор в горния край на долината. В покрайнините си, под западните планини, Мордор бе умираща, но не съвсем мъртва земя. Тук упорито продължаваха да никнат и да се борят за живот груби, криви, изтерзани растения. Из долчинките на Моргай в другия край на долината потайно се вкопчваха дребни и жалки дръвчета, туфи жилава трева се бореха с камъните и съсухрен мъх пълзеше по скалите; и навсякъде се разстилаха огромните сгърчени плетеници на къпиновите храсталаци. Някои от тях имаха дълги остри тръни, други разперваха криви шипове, режещи като кинжали. Увиснали по тях сбръчкани лански листа попукваха и шумоляха в печално застиналия въздух, ала проядените от червеи пъпки току-що се разтваряха. Наоколо бръмчаха и хапеха кафеникави, сиви и черни мухи, белязани като орките с петна във формата на червено око, над къпинаците танцуваха и се люшкаха облаци гладни комари.
— Не вършат работа оркските дрехи — заяви Сам, размахвайки ръце. — Де да имах оркска кожа!
Накрая Фродо не издържа. Бяха се изкатерили по тясно полегато дере, но ги чакаше още дълъг път, преди поне да зърнат последния назъбен хребет.
— Сега трябва да отпочина, Сам, и да поспя, ако мога — каза Фродо.
Той се огледа, но сред тая пустош като че нямаше къде и животинче да се свре. В края на краищата двамата безсилно се сгушиха под прикритието на къпинака, надвиснал като килим от една ниска скала.
Приседнаха там и похапнаха криво-ляво. За да запазят скъпоценния лембас за черни дни, измъкнаха от раницата на Сам половината от онова, което им оставаше от Фарамир — малко ошав и късче сушено месо; придружиха хапките с глътка вода. Повторно се бяха напили от езерцата в долината, но ето че пак ги мъчеше люта жажда. Тежкият дъх из въздуха на Мордор пресушаваше гърлото. Всяка мисъл за вода разколебаваше дори и бодрия дух на Сам. А отвъд Моргай трябваше да прекосят страховитата равнина Горгорот.
— Поспете пръв, господин Фродо — каза той. — Пак притъмнява. Сигурно наближава краят на деня.
Фродо въздъхна и заспа още преди да чуе последните думи. Сам се пребори с умората и стисна ръката му; тъй остана да седи безмълвно, докато настана дълбока нощ. Накрая, за да не заспи, изпълзя от скривалището и се огледа. Попукване, пращене и потайни звуци огласяха околностите, но не се чуваше ни глас, ни стъпка. Далече горе в западното небе все още смътно бледнееше Ефел Дуат. И там, сред ръзпокъсаните облаци над мрачен планински зъбер, Сам зърна за миг да надниква бяла звезда. Както гледаше нагоре от тая запустяла страна, красотата избухна в сърцето му и надеждата се завърна. Като хладно лъскаво копие го прониза мисълта, че в крайна сметка Сянката е само дребна и мимолетна — никога нямаше да се добере до светлината и върховната красота. В Кулата песента му бе по-скоро предизвикателство, отколкото надежда, тогава мислеше за себе си. Сега за миг престана да се тревожи за съдбата си и дори за съдбата на господаря. Пропълзя назад през къпините, легна до Фродо и отхвърляйки страха, потъна в дълбок безметежен сън.
Събудиха се заедно, ръка в ръка. Сам бе доста бодър готов за новия ден, ала Фродо въздъхна. Огнени сънища бяха изпълвали неспокойната му дрямка и събуждането не носеше утеха. Но все пак сънят не бе съвсем лишен от целебни достойнства — чувствуваше се по-силен, готов да мъкне товара си още един преход. Не знаеха кое време е, нито колко са спали, но след един-два залъка и глътка вода продължиха по дерето, докато им се изпречи стръмен сипей. Тук сетните признаци на живот бяха прекратили борбата; нито една тревичка не растеше по голите, нащърбени и безплодни камънаци на Моргайските върхове.