Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
След дълго лутане и дирене намериха откъде да се изкатерят и с още стотина фута мъчително лазене стигнаха догоре. Озоваха се в пукнатина между два мрачни зъбера и като минаха през нея, застанаха на самия ръб на последната мордорска стена. Отвесният склон се спускаше на хиляда и петстотин фута, а долу вътрешната равнина се простираше към безжизнения здрач и чезнеше от поглед. Сега вятърът духаше откъм Запада и огромните облаци се издигаха, подгонени на изток, но все още само мътни лъчи си пробиваха път към безрадостните поля на Горгорот. Пушеци се надигаха от земята и се спотайваха из низините, широки пукнатини бълваха изпарения.
В далечината, най-малко на четиридесет мили от тях, зърнаха Съдбовния връх с подножие, тънещо в пепел и разруха — чудовищен конус, издигнат нависоко, където облаци обгръщаха димящия му връх. Сега огньовете му бяха притихнали и той тлееше в дрямка, заплашителен и опасен като заспал звяр. Зад него като буреносен облак надвисваше необятна злокобна сянка, булото на Барад-дур, подпрян в далечината върху дълго разклонение на северната Пепелява планина. Мрачната сила бе унесена в дълбок размисъл и обърнато навътре, Окото обсъждаше вести за опасност и съмнение: лъскав меч виждаше то и непреклонно царствено лице — и засега не мислеше за нищо друго, а огромната му крепост, порта над порта, кула над кула, тънеше в тежка тъма.
Фродо и Сам се взираха с отвращение и почуда в тая омразна страна. Чак до димящата планина, на север и на юг бе само разруха и мъртвило, обгорена, задушена пустош. Питаха се как ли Властелинът на това царство изхранва робите и армиите си. А армии имаше. Докъдето им стигаше погледът, в подножието на Моргай и южно от него се простираха лагери — някои от палатки, други подредени като градчета. Един от най-големите бе точно под тях. Беше се скупчил само на миля навътре в равнината като грамадно гнездо на насекоми, с унили прави улички между бараки и дълги, ниски сиви сгради. Наоколо множеството сновеше насам-натам, от южния му край към Моргулското шосе потегляше широк път и по него търчаха в колони дребни черни фигурки.
— Хич не ми харесва тая картинка — каза Сам. — На това му викам пълна безнадеждност… само дето си мисля, че при такава навалица трябва да има кладенци, да не говорим за храна. А това не са орки, хора са, ако не ме лъжат очите.
И двамата с Фродо не знаеха нищо за робския труд по обширните нивя в южните области на това огромно царство, отвъд пушеците на Планината, край печалните мрачни води на езерото Нурнен, не знаеха за дългите пътища, водещи на изток и юг към васални земи, откъдето войниците на Кулата докарваха дълги върволици коли, натоварени със стоки, плячка и нови роби. Тук, в северните области, бяха мините, ковачниците и сборните места за отдавна подготвяната война, тук сбираше армиите си Мрачната сила като пионки на шахматна дъска. Първият ход, първата проба на силите бе отблъсната от западния фронт на север и юг. Засега Силата бе отстъпила, докарваше нови подкрепления и ги струпваше около Сирит Горгор за отмъстителен удар. А ако възнамеряваше и да попречи на всеки опит за достигане до Планината, едва ли би могла да го стори по-добре.
— Нищо де! — продължи Сам. — Каквото и да имат за ядене и пиене, няма как да се докопаме дотам. Не виждам път надолу. Пък и да слезем, не можем да пресечем тая открита равнина сред гъмжило от врагове.
— И все пак трябва да опитаме — каза Фродо. — Не е по-лошо, отколкото очаквах. Изобщо не съм се надявал да пресека. Е сега не виждам никаква надежда. Но все пак трябва да сторя каквото ми е по силите. Засега това е да се опазя от плен колкото може по-дълго. Тъй че смятам да продължим на север и да видим как ще е, където равнината се стеснява.
— Подозирам как ще е — промърмори Сам. — Където е по-тясна, просто орките и хората ще са по-нагъсто. Ще видите, господин Фродо.
— Ще видя, не ще и дума, стига да се доберем дотам — каза Фродо и се обърна.
Скоро откриха, че ще е невъзможно да продължат по билото на Моргай или по-долу, по високите урви, прорязани от дълбоки долове. В края на краищата се принудиха да слязат обратно по дерето, което бяха изкачили, и да търсят път из долината. Придвижваха се мъчително, защото не смееха да пресекат и да се върнат на пътеката по западния склон. След около миля, както и бяха очаквали, видяха сред една долчинка в подножието на канарата да се спотайва оркска крепост — стена и няколко каменни къщурки, струпани около входа на мрачна пещера. Не забелязваха движение, но въпреки това се промъкнаха предпазливо, използувайки при всяка възможност прикритието на трънливите шубраци, които тук гъсто покриваха двата бряга на пресъхналия поток.