Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Те ми взеха всичко, Сам — каза Фродо. — Всичко, което имах. Разбираш ли? Всичко! — Той отново се сгуши на пода с клюмнала глава, сякаш едва след собствените си думи бе осъзнал окончателната катастрофа и отчаянието го бе сломило. — Задачата се провали, Сам. Дори да се измъкнем оттук, няма спасение за нас. Само елфите могат да се спасят. Далеч, далеч от Средната земя, далеч отвъд Морето. Ако и неговата шир не отстъпи пред Сянката.
— Не, не са взели всичко, господин Фродо. И не сме се провалили поне засега. Аз го взех, господин Фродо, да ме прощавате. И го опазих. Сега е на шията ми, ама е страхотен товар. — Сам бръкна в пазвата си за Пръстена и верижката. — Но вече сигурно трябва пак да си го вземете.
Сега, когато бе дошъл моментът, Сам се колебаеше дали да върне Пръстена и отново да стовари тежестта върху плещите на господаря си.
— Взел си го? — задъха се Фродо. — Донесъл си го тук? Сам, ти си чудесен! — Сетне тонът му се промени рязко и удивително. — Дай ми го! — изкрещя той, като стана и протегна трепереща ръка. — Дай ми го веднага! Не бива да го носиш!
— Добре, господин Фродо — отвърна поучуденият Сам. — Ето го! — Той бавно извади Пръстена и смъкна верижката през главата си. — Но сега сте в страната на Мордор, сър, като излезете, ще видите Огнената планина и прочие. Ще откриете, че сега Пръстенът е много опасен и много тежък за носене. Ако ви затрудни, не може ли и аз да помагам понякога?
— Не, не! — викна Фродо и грабна Пръстена и верижката от шепата на Сам. — Не се и надявай, крадец!
Той се задъха, вперил в Сам очи, разширени от страх и враждебност. Сетне изведнъж конвулсивно стисна Пръстена в юмрука си и застина втрещен. Сякаш мъгла се бе разсеяла пред погледа му и той прокара длан по наболялото си чело. Чудовищното видение му се бе сторило толкова реално, както още бе полузамаян от раната и страха. Пред очите му Сам отново се бе преобразил в орк, ухилено опипващ съкровището му, гнусна дребна твар с алчни очи и лигава уста. Но сега видението бе отминало. Сам стоеше на колене пред него с болезнено изкривено лице, сякаш го бяха проболи в сърцето, сълзи се лееха от очите му.
— О, Сам! — извика Фродо. — Що казах? Що сторих? Прости ми! След всичко, което направи. За това е виновна страшната сила на Пръстена. Как ми се иска никога, никога да не го бяха намирали. Но не мисли за мен, Сам. Аз трябва да нося товара докрай. Нищо не можем да променим. Не можеш да застанеш между мен и съдбата.
— Всичко е наред, господин Фродо — каза Сам, бършейки очи с ръката си. — Разбирам. Но все пак мога да помагам, нали? Трябва да ви измъкна оттук. Незабавно, разбирате ли? Но първо ви трябват дрехи и оръжие, после нещичко за хапване. С дрехите ще е най-лесно. Щом сме в Мордор, най-добре е да се облечем по местната мода, пък и нямаме друг избор. Боя се, че ще трябва да се задоволите с оркски вещи, господин Фродо. И аз също. Щом ще вървим заедно, поне да сме си лика-прилика. Наметнете това засега!
Сам разкопча сивия си плащ и го метна върху раменете на Фродо. Сетне свали ризницата си и я остави на пода. Извади Жилото от ножницата. По острието трептяха само едва забележими искрици.
— Бях го забравил, господин Фродо — каза той. — Не, не са взели всичко! Ако си спомняте, услужихте ми с Жилото и стъкленицата на Владетелката. Опазих ги досега. Но нека ги задържа още малко, господин Фродо. Трябва да ида да потърся туй-онуй. Вие стойте тук. Разтъпчете се да ви се поотпуснат краката. Аз няма да се бавя. Не е далече.
— Пази се, Сам! — каза Фродо. — И побързай! Може наоколо да се спотайват оцелели орки.
— Ще трябва да рискувам — каза Сам. Той прекрачи към люка и се спусна по стълбата. След минута отново подаде глава и хвърли на пода дълъг кинжал.
— Това може да свърши работа — каза той. — Мъртъв е — онзи, дето ви удари с камшика. От бързане май си е строшил врата. Сега, ако можете, издърпайте стълбата, господин Фродо, и не я спускайте, докато не се обадя с паролата. Ще извикам Елберет. Като елфите. Никой орк не би го казал.
Фродо приседна и потрепера, а в мислите му се гонеха ужас подир ужас. Тогава стана, омота се в елфическия плащ и за да прогони страховете, закрачи напред-назад, надничайки във всяко ъгълче на килията.
Не след дълго, макар че тревогата превръщаше минутите в часове, той чу Сам тихичко да подвиква отдолу: Елберет, Елберет. Фродо спусна леката стълба. Сам се изкатери запъхтян с грамаден вързоп на главата. Шумно го стовари на пода.
— Сега бързо, господин Фродо! — каза той. — Доста порових, докато намеря нещо дребничко като за нас. Ще трябва да се задоволим с това. Но да не губим време. Не срещнах жива душа и нищо не видях, но съм неспокоен. Мисля, че това място е под наблюдение. Не мога да го обясня, но… е, имам чувството, че някой от ония гнусни летящи Конници се върти горе из мрака, където не мога да го видя.