Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Разнесе се леко жужене. То прерасна в боботене и накрая премина в рев. Стори ми се, че виждам в далечината мъничък локомотив, който пухти нагоре по склон с невъзможен наклон, после обърнат с главата надолу водопад и небе под зелени води. Край нас прелетя бързо градинска пейка, в която се беше вкопчила жена със синя кожа и ужасено изражение.
Ровех като обезумял из джобовете си, убеден, че не ни остава много време.
— Какво — изкрещя Люк в ухото ми, сграбчил ръката ми така, че беше на път да я изкълчи, — е това?
— Буря на Сенките — изкрещях му аз в отговор. — Дръж се здраво! — добавих после абсолютно ненужно.
Същество, подобно на прилеп, се блъсна в лицето ми и остави влажна резка по дясната ми буза. Нещо друго ме удари по крака.
Префучахме край обърната планинска верига, която се гърчеше и потръпваше. Ревът стана дори още по-силен. Цветни ивици от светлина пулсираха край нас и аз усещах почти физическия им допир. Жарки отблясъци и свистящ вятър…
Чух как Люк изкрещя от болка, но не можех да се обърна, за да му помогна.
Прекосихме участък, насечен от мълнии и косата ми се изправи, а кожата ми потръпна.
Сграбчих колодата Карти и я измъкнах от джоба си. По това време вече бяхме започнали да се въртим и аз се уплаших да не я изтърва. Стиснах здраво Картите и ги приближих до лицето си. Тази, която се окажеше най-отгоре, щеше да бъде нашия изход.
Около нас започнаха да се образуват тъмни балони, които се пръскаха и от тях се разнасяше гадна миризма.
Когато вдигнах ръката си, забелязах, че кожата ми изглежда сива и изпъстрена с флуоресцентни отблясъци. Ръката, с която Люк се беше вкопчил в мен, беше мъртвешки бледа и когато се обърнах назад, погледът ми срещна ухилен череп.
Отвърнах очи от него и опитах да се съсредоточа върху Картата. Беше ми трудно да различа очертанията й през обгърналата ме сивота и странно изкривеното пространство. Но накрая образът изплува ясно пред мен. Беше същото онова тревисто парче земя, което веднъж вече бях разглеждал — колко ли време бе минало оттогава — със спокойната водна повърхност и част от нещо кристално и ярко в десния горен ъгъл.
Задържах вниманието си върху него. Дочух иззад рамото си някакви звуци. Люк вероятно се опитваше да ми каже нещо, но не можех да различа думите му. Продължих да се взирам в Картата и образът започна да става все по-реален. Но бавно, много бавно. Нещо ме удари силно малко над кръста, но аз си заповядах да не обръщам внимание на болката и продължих да се концентрирам.
Най-накрая образът сякаш се приближи към мен и започна да се разраства. Докато Картата ме поглъщаше и аз поглъщах нея, усетих познатата студена тръпка.
Над езерцето се беше възцарило почти елегично спокойствие.
Паднах по лице върху тревата. Сърцето ми биеше бясно, а кожата ми пулсираше. Дишах тежко. Усещането за връхлитащи светове продължаваше да ме преследва, точно както човек, прекарал деня си в шофиране, вижда отново платното на пътя, след като затвори очи.
Усетих сладкия мирис на водата и изгубих съзнание.
Смътно осъзнавах, че някой първо ме влачи, после ме понася на ръце, препъвайки се по пътя, и накрая се опитва да ми помогне да се съвзема. Някакво заклинание ме накара да изпадна в пълно безсъзнание, след което заспах и ме споходи сън.
… Вървях по улиците на потъналия в руини Амбър под мрачното небе. Някакъв ангел с гротескни черти размахваше огнения си меч високо над мен и после го стоварваше върху града. Там, където паднеше острието, се издигаха пушек, прах и пламъци. Ореолът на ангела беше моят Дяволски чекрък и от него струяха могъщи ветрове, родени от омразата, която сякаш се развяваше като жив черен воал около лицето на съществото. Въздушните талази връхлитаха сградите и ги превръщаха в развалини. Дворецът беше полуразрушен, а край него бяха подредени бесилки, на които се полюшваха моите роднини. Държах меч в едната си ръка, а от другата се бе провесила Фракир. Изкачвах се нагоре, за да се срещна в двубой с изплетеното от мрак и светлина божество на отмъщението. Докато вървях по скалистата пътека, над мен тегнеше ужасяващото предчувствие, че съм обречен да загубя. Въпреки това бях решил, че чудовището трябва да си тръгне оттук с доста рани за близане.