Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Глава 10
Проходът беше дълъг, мрачен и в някои участъци доста тесен. Колкото по-навътре отивахме, толкова по-студено ставаше. Накрая се озовахме на широка, скалиста плоча, отвъд чийто ръб се издигаха кълба пара. Във въздуха се носеше миризма на амоняк и както обикновено краката ми бяха замръзнали, а лицето ми зачервено. Премигнах с усилие няколко пъти, докато изучавах новите очертания на плетеницата, която се откриваше изпод разнасящата се мъгла. Над нас се беше разстлала перленосива пелена. Пулсиращи оранжеви проблясъци разкъсваха спусналия се сумрак.
— Ъ-ъ… къде е? — поинтересува се Люк.
Посочих напред, към мястото, откъдето бе дошло последното премигване.
— Ето там — казах аз.
Тогава мъглата се разсея окончателно, разкривайки пред нас редица след редица от тъмни, равни ивици, разделени от черни бразди. Ивиците напредваха зигзагообразно към остров, опасан подобно на крепост с ниска стена, зад която се виждаха няколко метални панела.
— Това е лабиринт — отбеляза Люк. — Надолу към него ли ще слезем или ще се изкачим по стената.
Усмихнах се, докато той изучаваше гледката.
— Променя се — казах аз. — Сега е долу, а после горе.
— Добре де, накъде ще тръгнем ние?
— Още не знам. Всеки път ми се налага да го изучавам наново. Сам виждаш, че непрекъснато се изменя. Да не говорим, че има някои особености.
— Особености ли?
— Да, при това не една и две. Цялата проклетия плува в езеро от течен водород и хелий. Лабиринтът се движи непрекъснато насам-натам. Различен е във всеки отделен момент. Ако тръгнеш нагоре по ивиците, със сигурност няма да бъдеш непрекъснато над повърхността. Така скоро ще се простиш с живота си. Температурата там варира от убийствено студено до изпържващо горещо и то в рамките на няколко метра разлика във височина. Трябва да си наясно кога точно да се спуснеш и кога да се изкачиш, както и кога да направиш един куп други неща. Да не говорим, че трябва да знаеш в коя посока да се движиш.
— И как се разбира всичко това?
— Не — казах аз. — Ще те заведа дотам, но няма да ти издам принципа.
Мъглата започна отново да се издига от дълбините и да се оформя в отделни облачета.
— Сега разбирам защо не може да се нарисува Карта за него — отбеляза Люк.
Продължих да изучавам плетеницата.
— Добре — казах малко след това. — Насам.
Направих няколко крачки напред и вдясно. Във въздуха пред мен се появи блед кръг от светлина, който започна да става все по-ярък. Усетих как Люк сложи ръка на рамото ми.
— Какво… — започна той.
— Не се приближавайте! — прогърмя един глас, в който разпознах собствения си тембър.
— Мисля, че бих могъл да измисля нещо — отвърнах му аз. — Имам няколко идеи и…
— Не! — отговори ми той. — Чух какво каза Рандъм.
— Готов съм да пренебрегна заповедта му — казах аз, — стига да има по-добра алтернатива.
— Опитваш се да ме метнеш. Искаш да ме изключиш.
— Само усложняваш допълнително всичко с тези демонстрации на сила — казах аз. — Сега ще вляза вътре и ще…
— Не!
Мощно въздушно течение изригна от кръга и ме връхлетя. Залитнах под напора му. Видях как ръкавът ми стана първо кафяв, после оранжев и накрая започна да се разпада пред очите ми.
— Какво правиш? Трябва да поговорим, да ти обясня…
— Не тук! Не сега! Никога!
Вятърът ме запрати върху Люк и той успя да ме задържи, но му се наложи да падне на едно коляно. Миг по-късно бяхме връхлетени от арктически студен порив и пред очите ми затанцуваха ледени кристалчета. Последва експлозия от ярки цветове, които почти ме заслепиха.
— Спри! — извиках аз, но никой не ме послуша.
Почвата под нас сякаш се наклони и после изведнъж изчезна. Въпреки това не почувствах, че пропадаме. По-скоро имах усещането, че сме увиснали насред буря от премятащи се светлини.
— Спри! — извиках аз още веднъж, но гласът ми потъна в нищото.
Светлинният кръг изчезна така, сякаш се беше гмурнал в дълбок тунел. Въпреки че сетивата ми бяха буквално претоварени, аз успях да осъзная, че всъщност двамата с Люк бяхме издухани далеч от светлината, при това на такова разстояние, че трябваше отдавна да сме се размазали в билото на хълма. И все пак никъде около нас не се виждаше нищо твърдо и устойчиво.