Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Да, но времето между опитите взе да намалява и всеки следващ е по-зрелищен от предишния.
— Защото се приближаваме все повече до него, нали?
— Вероятно.
— Тогава да побързаме.
Спуснахме се по далечния склон на хълма, след което се изкачихме и слязохме по следващия. Междувременно трусовете отслабнаха и се разредиха. Не след дълго почвата под краката ни вече само потръпваше леко от време на време, докато накрая се укроти напълно.
Вървяхме през друга долина, която отначало ни водеше далече вдясно от целта ни, но след това направи удобен за нас завой и ние се насочихме право към оголените хълмове. Утринните лъчи на слънцето бяха очертали около върховете им блед ореол, който ги отделяше от безоблачното небе, преливащо от бледомораво до лилаво. Дотук не се бяхме сблъскали с никакви нови опасности.
— Люк — обадих се аз след известно време, — какво стана онази вечер на хълмовете край Санта Фе?
— Трябваше да се махна, при това бързо — отвърна ми той.
— Ами тялото на Дан Мартинес?
— Взех го със себе си.
— Защо?
— Не обичам да оставям улики след себе си.
— Това не отговоря на въпроса ми.
— Знам — каза Люк и се затича.
Последвах го.
— И ти знаеш кой съм аз? — продължих аз.
— Да.
— И как така?
— Не сега — каза той, — не сега.
Люк ускори темпото си, но аз се изравних с него.
— А защо ме преследваш?
— Доколкото си спомням, аз ти спасих задника.
— Така е и съм ти благодарен за това, но ти пак не отговори на въпроса ми.
— Да видим кой ще стигне пръв до онази наклонена скала — каза Люк и хукна с все сила натам.
Последвах примера му и отново го настигнах. И все пак, колкото и да се мъчех, не успях да го изпреваря. Освен това вече бяхме прекалено задъхани, за да си задаваме въпроси.
Концентрирах се и ускорих темпото още повече. Люк направи същото и не изостана. От наклонения камък ни деляха все още доста метри. Продължихме все така рамо до рамо и аз започнах да мобилизирам силите си за финалния спринт. Това си беше пълна лудост, но двамата се бяхме състезавали толкова много пъти, че сега всичко беше въпрос по-скоро на рефлекс, отколкото на разумно решение. Освен това в мен се пробуди старото любопитство. Дали Люк беше станал поне малко по-бърз? А аз по-бърз ли бях отпреди, или по-бавен?
Мускулите на ръцете ми се стегнаха, а краката ми продължаваха да трополят глухо по земята. Успях да овладея дишането си и да му наложа подходящия ритъм. Спечелих нищожна преднина, но той не направи нищо, за да се изравни с мен. Неочаквано камъкът се оказа доста по-близо.
Нещата останаха непроменени за около половин минута и тогава Люк се спусна напред. Успя първо да ме изпревари с едни гърди, а после и да излезе пред мен. Време беше.
Ускорих темпото. Кръвта пулсираше в тъпанчетата ми и аз поемах жадно всяка глътка въздух. Вложих в спринта си всичко, на което съм способен. Преднината на Люк започна отново да се стопява. Наклонената скала изглеждаше все по-голяма и по-голяма…
Изравних се с него преди да я достигне, но колкото и да се напъвах, не успях да дръпна напред. Префучахме край скалата рамо до рамо и после се сринахме едновременно на земята.
— Ще ни трябва фото-финиш — изрекох аз задъхано.
— По-скоро беше равен резултат. — Той направи пауза. — Винаги успяваш да ме изненадаш в самия край.
Измъкнах бутилката си с вода и му я подадох. Люк отпи няколко жадни глътки и ми я върна. След няколко подобни предавания я пресушихме до последната капка.
— По дяволите — каза после той, докато се надигаше бавно. — Дай да видим какво се крие зад тези хълмове.
Аз станах и го последвах.
Когато най-накрая успях да възстановя дишането си, първото нещо, което казах, беше:
— Изглежда знаеш несравнимо повече за мен, отколкото аз за теб.
— Съгласен съм — каза Люк след дълга пауза, — а ми се ще да не беше така.
— И какво значи това?
— Не сега — отвърна ми той. — По-късно. Не можеш да прочетеш „Война и мир“ в обедната си почивка.