Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Опитвах около час да разбера нещо за структурата му, но той успешно устояваше на силата на Логрус. Накрая се предадох, хапнах мрачно няколко залъка хляб със сирене и отпих отново от виното.
След това се изправих и обиколих още веднъж мястото, като проверявах навсякъде капаните си. Бях затворен, както ми се струваше, от повече от месец. Бях обходил всички тунели, коридори и ниши в търсене на изход. Никъде не бях открил нещо, което да ми даде поне малка надежда. Понякога тичах като откачен из пещерата и разранявах кокалчетата на юмруците си до кръв в студените й стени. Друг път пък се движех едва-едва и проверявах за пукнатини и дефекти в кристала. На няколко пъти безуспешно се бях опитвал да отместя камъка, който препречваше входа. Беше като закован за мястото си, а беше невъзможно да го повдигна. По всичко изглеждаше, че престоят ми тук ще е продължителен.
Моите капани…
Те бяха до един непокътнати, точно както ги бях оставил последния път — големи камъни, които природата небрежно бе поставила на високи и удобни за мен места, където беше достатъчно само някой да се препъне леко в добре прикритата опаковъчна тел, свалена от сандъците в склада, за да се прекатурят от ръба.
Някой?
Люк, разбира се. Кой друг? Нали точно той ме бе затворил тук. И ако се върнеше — не, когато се върнеше — моите тайни капани щяха да го чакат. Той беше въоръжен. Ако просто застанех под входа при неговото появяване, това щеше да му даде още едно предимство. Как ли пък не. Аз нямаше да съм там, а това щеше да го накара да влезе вътре. И тогава…
Леко разтревожен, аз се върнах в нишата със спалния чувал.
Там легнах, скръстих ръце зад главата си и се заех отново да обмисля плана си. Капаните можеха да убият Люк, а аз не го исках. Това нямаше нищо общо с чувствата ми към него, макар до съвсем скоро да го бях смятал за свой добър приятел. Всъщност до мига, в който узнах, че той е убил чичо ми Кейн и освен това възнамерява да изтреби до крак останалата част от роднините ми в Амбър. Причината за това беше фактът, че моят чичо Кейн бе убил бащата на Люк — Бранд, нещо, което който и да е от останалите би направил с удоволствие. Да, Люк — или по-скоро Риналдо — беше мой братовчед и разполагаше със солиден повод, за да подхване поредната вътрешносемейна вендета. И все пак това, че бе решил да си отмъсти на всички до един, си беше доста пресилено от негова страна.
Но не приятелски чувства, нито пък роднинската привързаност ме накараха да обезвредя капаните си. Исках го жив, защото все още имаше твърде много неща, с които не бях наясно и които вероятно никога нямаше да ми се изяснят, ако той се споминеше просто така. Джасра… Козовете на Съдбата… начинът, по който ме бе проследил толкова лесно през Сенките… цялата история с връзката между Люк и окултиста Виктор Мелман… всичко, което можеше да знае за Джулия и нейната смърт…
И така, започнах отново от нулата и измислих план, който се базираше на нещо, за което — поне така се надявах — Люк нямаше никаква представа.
Преместих спалния чувал в един тунел на крачка от нишата, на чийто таван се намираше блокираният вход и пренесох там част от хранителните си запаси. Бях твърдо решен да прекарвам на това място възможно най-много време.
Новият капан беше с по-прост замисъл — директен и почти непредотвратим. Единственото нещо, което трябваше да направя, беше да седя там и да чакам. И да кроя планове. Трябваше да предупредя останалите. Трябваше да направя нещо с моя Дяволски Чекрък. Трябваше да разбера какво знае Мег Девлин. Трябваше да… направя още доста неща.
И аз зачаках. Мислех си за Бурите на Сенките, за сънищата си, за странната Дама от Езерото. Магията на бездействието успя не след дълго да пренасели ежедневието ми. Единствената ми грижа беше евентуалното разминаване на тукашния времеви поток с този на останалите места, които бяха от значение за мен в момента. Моят месец, прекаран тук, може би се равняваше на един ден в Амбър, а може би дори на по-малко. Ако успеех да се измъкна от това място сравнително бързо, следите, които ме интересуваха, вероятно щяха да се окажат все още свежи.
Светлината, която се процеждаше през кристалните стени на моя затвор, изчезваше и се появяваше отново и така различавах дните от нощите, като нагаждах по този ритъм своите всекидневни занимания.