Пазителката [bg]

— Разбрах, че си посетила Арчи?

— Нали сама каза, че можем да ходим където пожелаем в къщата.

— И за какво си приказвахте?

— Жал ми е за него — изрекох вместо отговор.

— Защо? Той живя хубав, дълъг живот.

— Че е бил дълъг, не се и съмнявам. Виж, дали е бил хубав, не съм толкова сигурна.

Тя трепна така, сякаш я бях зашлевила, което ми достави огромно удовлетворение.

— Не те разбирам — произнесе с леден тон.

— Арчи спомена за саможертва. Чия саможертва? Неговата? Или на баща му? Защото и двамата не са имали особен избор, нали? Ти си вземала решенията вместо тях. Точно както правиш и с нас.

— Не знаеш нищо за тези неща, Вега. Не си наясно с фактите и затова просто хвърляш думи на вятъра.

— Стори ми се, че някои от думите имаха смисъл за Арчи. Че той е просъществувал цялото това време, без да живее истински. Навярно затова е толкова озлобен. И честно казано, трудно ми е да го виня.

Исках да я накарам да изпита болка. Да й върна поне отчасти онова, което ни причиняваше.

— Преди се надявах, че ще схвана мисълта ти, Вега. Сега вече съвсем й изгубих края.

— Защо, толкова е просто. Ти искаш да отнемеш живота ми и аз не съм доволна. На мое място нямаше ли да се чувстваш по същия начин?

— В името на по-висшето благо аз…

— Моля те, не започвай. Разправяй тези неща на някой друг. Същите лъжи като Битката на зверовете. Как я нарече Арчи? А, да, бабини деветини. И твоето висше благо не е по-различно. Сигурна съм, че Алис Адронис щеше да го потвърди. Тя поне е умряла като воин. Не се е свряла като мишка в хралупата си. А ти, Астрея, въпреки всичките си прехвалени дарби си точно това. Една уплашена мишка в мръсната си малка хралупа.

Докато говорех, нито за миг не снех очи от нейните. И нарочно използвах същия влудяващо спокоен тон, с който тя ми говореше през цялото време, откакто бях тук.

— Ти си една глупава Женска — бе резкият й отговор.

— Алис не мислеше така. Тя ми даде Мълнията и заръча на всяка цена да оцелея. Ако наричаш глупава мен, все едно го казваш на най-добрата си приятелка.

Астрея стана и напусна стаята, без да обели и дума повече.

Делф моментално нахълта на нейно място, следван по петите от Хари Две.

— Добре ли си? — попита притеснено, докато кучето скочи върху завивките и ме близна по ръката.

— Нищо ми няма. Какво стана всъщност?

— Ами намерихме те паднала на земята, ето какво.

— Опитах се да премина през купола. Знам, че беше глупаво, но просто исках…

— Да се махнеш от това място — довърши той вместо мен.

Въздъхнах и отпуснах глава върху възглавницата.

— Ще се махнем, Делф, ще видиш. — Улових го за ръката. — Кълна се.

Той ме погледна, но си личеше, че не споделя моя оптимизъм.

— Разбира се, не ще и дума — рече, лепвайки си накрая една усмивка за по-голяма убедителност.

Прегърнах го и усетих неговия топъл дъх върху бузата си. Отново бяхме само аз и той срещу… общо взето, срещу всичко. Но по някаква причина ми се струваше, че имаме шанс — шанс да се борим. А друго не ни и трябваше.