Пазителката [bg]

— Означава ли това… — започнах, но думите ми изневериха. — Означава ли това, че… — Отново не ми се удаде да довърша. Делф се пресегна и положи успокояваща длан върху рамото ми.

— Че са били прокълнати, за да не могат да избягат от Горчилище? — изрече вместо мен събеседницата ми. — Да, именно това означава.

— Моригон! — изстреля се от езика ми. — Само тя е способна да го стори.

— Съгласна съм — кимна с подозрително спокойствие Астрея.

— А ти си знаела! — изкрещях.

— Разбира се, че знаех. Целта ни беше да не позволим на никого да напусне Горчилище.

Идеше ми да метна нещо по нея.

— Значи ти си накарала Моригон да превърне родителите ми във… във… онова, което станаха?

— Не, но я видях как го прави.

— Тогава си можела да я спреш! — възкликнах разгорещено.

— Вече ти казах, не искахме те да използват силата си, за да избягат.

— А защо тогава помагаш на нас да избягаме от Мочурището? — продължих да се нахвърлям. Знаех, че е глупаво, но не можех да спра.

— Кой е казал, че ви помагам? — последва незабавният отговор.

Изведнъж прочетох всичко в очите й. Как бях могла да се залъжа така?

Делф също го осъзна, скочи и ме грабна за ръката.

— Бягай, Вега Джейн!

Но преди да успея да стана от стола си, тя насочи магическата пръчка към него и произнесе:

— Елевата.

Делф се издигна във въздуха и спря точно преди да се удари в тавана. Астрея направи въртеливо движение с пръчката и той увисна с главата надолу.

— Престани! — изкрещях, с разширени от ужас очи. — Не го наранявай. Аз съм причината да сме тук. Остави го на мира. Моля те!

С ново замахване с пръчката тя произнесе:

— Десенте.

Делф отново зае правилно положение и тупна тежко върху стола си.

Астрея опря лакти на бюрото и ни изгледа подред.

— Може и да не съм каквато бях някога, но уверявам ви, че силите ми още далеч надхвърлят всички ваши понятия. — Последва пауза и аз преглътнах, предчувствайки, че следващите й думи ще имат огромно въздействие върху нашите съдби. Оказа се, че не съм сгрешила.

— Ще останете тук — каза тя. — Под мое попечителство.

— За колко дълго? — попитах предизвикателно, макар да знаех добре отговора.

— Докато сте живи. Не че ми е приятно да го правя. Вие очевидно сте смели, а и мотивите ви, както личи, са чисти и искрени.

— Но? — възкликнах.

— Но, като Пазителка на Мочурището, аз имам своите задължения и възнамерявам да ги спазя. Ще се придържате в границите на къщата и земята около нея, но само под купола.

— А ако опитаме да излезем извън него?

Макар въпросът да бе зададен от Делф, Астрея му отговори, без да откъсва очи от мен:

— Няма да бъде приятно. Никак.

Не можех да повярвам, че това се случва наистина. Да избягаме с толкова мъки от кървавото кралство на Торн само за да попаднем отново в плен при тази проклета коза! Той, макар и жесток и коварен, поне не беше магьосник. Астрея според мен бе сто пъти по-опасна от побъркания дъртак Торн.