Пазителката [bg]

— Надявам се, че не съм те наранила — казах. — Нямах такова намерение.

— Очевидно е, че ме нарани — отговори спокойно тя. — Но аз го сторих първа.

— Просто ме обхвана нещо. Все още не разбирам какво.

— Не разбираш ли? Е, аз мисля, че разбирам. — Няколко секунди изтекоха, преди да продължи: — Бъркаш, че не давам пет пари какво се случва с другите, Вега. Напротив, прекарала съм последните осемстотин години в грижа за тях.

— Знам — промълвих.

— А знаеш ли защо съм толкова ниска, въпреки че вземам еликсира?

— Предполагах, че винаги си била дребна на ръст.

— Навремето бях висока почти колкото Алис.

— Как така? — примигнах объркано.

— Осем века непосилна отговорност буквално ме смазаха, Вега. А еликсирът, макар да ти дава живот, отнема други неща. Важни неща.

— Като например?

— Като например съчувствието. Разбирането на чуждата гледна точка. Неща, от които сега се нуждая повече от всякога.

Не отговорих нищо. Усещах, че е добре да я оставя да излее душата си.

— Съзнавам, че някой може да оспори моите методи, дори целите ми, както стори ти.

— Но можех да го направя и по-тактично. Не биваше да използвам тези думи.

— Защо? Ти бе доста красноречива. Може би повече, отколкото си даваш сметка. А и аз те нагрубих не по-малко.

Тя отвърна взор встрани.

Реших да я подтикна да довърши.

— Маладоните? — подхвърлих.

Това веднага прикова вниманието й.

— Арчи ли ти каза за тях?

Кимнах мълчаливо.

— Да, проклетите Маладони.

Тя произнесе думата така, сякаш бе най-отвратителната, която можеше да се отрони от устните й. — Те са доста могъщи, както разбирам.

— Дотолкова, че унищожиха нас и всичко, в което вярвахме. Напълно и окончателно.

— Може би не напълно.

Астрея ме погледна внимателно и ми се стори, че зърнах следа от усмивка.

— Да не би да искаш да се биеш срещу тях?

— Защо не?

Тя сякаш обмисли за кратко идеята, после посочи обратно към къщата.

— Какво направи там вътре, Вега?

— Казах ти вече, не знам как стана.

— Няма значение. Важното е, че успя.

— Нали дядо ми е бил Екскалибур. А според теб способностите се предават по наследство.

— Тук става дума за нещо повече. Много повече. — Тя се приведе към мен и продължи с отчетлив тон: — Екскалибурът се ражда с всички способности, които някога ще притежава. Твоят дядо беше забележителен, но има и далеч по-голяма мощ от тази.

— Каква? — попитах със затаен дъх.

— На онези, които я придобиват постепенно, с възрастта. Тяхната сила е вкоренена толкова дълбоко, че понякога могат да извършват истински магически подвизи, без да използват пръчка. Без дори да произнесат заклинание. Нямаш представа колко изключително е това. Те са още по-редки от Екскалибурите. Толкова редки всъщност, че дори нямаме име за тях. Може би аз ще поставя началото, като нарека този феномен… Вега.