Любов на колела [bg]

— По дяволите, mon frère18, погледни се на какво приличаш! — Рок направи гримаса, след това се ухили до уши. Ето, сега… — Изглеждаш като претоплен еднодневен боклук.

Ииии, ето го! Първият залп. Някои неща просто никога не се променят.

Нито пък тя искаше това.

— Чувствам се много по-лошо от това — изръмжа Франк и разтърси протегнатата към него ръка на Рок. — И така, какво можеш да ми кажеш за Шариф? Откриха ли го вече?

Само звукът от името на този мъж предизвика ледени тръпки по гръбнака на Беки и тя трябваше да си напомни, че е в безопасност. Беше си у дома.

— Не. — Рок поклати глава. — Корабите в този район не са засекли никакви следи от Серендипити, нито пък са забелязали нещо на радарите. Дроновете за наблюдение са кръстосали няколко пъти района, но това е само една малка лодка в средата на огромен океан. Беше просто чист късмет, че първия път успяхме да я намерим.

— Ами Интерпол? — попита Франк.

— Качили са го в бюлетина на издирваните лица и са изпратили описание на Серендипити до всички големи пристанища по цялото западно крайбрежие на Африка. Разбира се, ако успее да стигне до Сомалия…

Рок не трябваше да казва нищо повече. Ако Шариф достигнеше до бреговете на Сомалия, тогава край на играта. Те никога нямаше да го открият. Беки преглътна твърдата буца от страх, появила се в гърлото й при мисълта, че този човек бе някъде там… навън.

Това няма никакво значение, напомни си тя. Сега си си у дома. В безопасност. А комплексът на Рицарите беше много по-сигурен, отколкото повечето ракетни площадки с ядрени бойни глави.

И тогава всички мисли за Шариф се изпариха, тъй като Франк фокусира уморения си, но все още мрачен поглед върху нея.

— И така, как мина с репортерите? — поиска да узнае той.

Това беше Франк. Винаги по работа.

Искаше й се поне веднъж да я попита нещо мило, като например: „Здравей, Беки! Как беше полетът ти?“

Но тогава не би бил Франк…

— Мина добре — отвърна тя и установи, че е изключително трудно да задържи погледа му, докато пред очите й отново и отново изникваше образа на тях двамата долу в лазарета на Патън. Все още си мислеше, че може да го вкуси, да го почувства; толкова много копнеше да обвие ръце около шията му и да повтори жалкия си опит. Но навъсеното му лице даваше ясно да се разбере, че той не е на това мнение. Както бе казала Ив, той приличаше не толкова на мъж, който гледа на Ребека Райхарт като на любовница, а по-скоро на човек, който иска да я убие.

Можеше ли наистина да го вини? Беше се възползвала от него, когато бе замаян от болкоуспокояващите. Що за човек би направил подобно нещо?

Тя очевидно.

Божичко, беше такава идиотка! Трябваше да му се извини, но едва ли би могла да го направи пред колегите си и пред по-големия си брат…