Господари на войната [bg]

— Не е ли много малка? — попита тревожно. — Имам предвид за разстоянието, което трябва да измине, за да стигне до Либия?

Дани не успя да сдържи усмивката си.

— Не се притеснявай, приятел. Приготвили са ни нещо доста по-добро.

В левия край на заливчето имаше шкаф с неопренови костюми. Дани и партньорите му натовариха торбите в лодката, свалиха цивилните дрехи и облякоха костюмите заедно с двамата войници.

Бяха напълно готови. Бъкингам обаче все още се мъчеше да вкара десния си крак в крачола на своя костюм. Седеше по боксерки на пода и дърпаше непохватно костюма нагоре с тънките си ръце. Междувременно другите мъже се настаниха в лодката. Бяха му нужни цели десет минути, за да се справи. След като се облече, Дани го заведе до брега на заливчето и го държа за ръката, докато се качваше предпазливо в клатещата се лодка. После скочи в нея и кимна на войника до руля. След няколко секунди двигателят избръмча, лодката излезе от тухлената постройка и се отправи към пристанището.

Осемместната лодка изглеждаше миниатюрна в сравнение с фрегатата. Тя се смали още повече на фона на тъмното нощно небе, след като навлезе в открито море и шумът от двигателя й заглъхна. Набра скорост, кърмата й се повдигна леко, подскочи и се гмурна в мастиленосиньото море, отдалечавайки се от вдъхващите сигурност блещукащи светлини на сушата и навлизайки в мрака на средиземноморската нощ. Когато водните капки опръскаха лицето му и соленият въздух изпълни дробовете му, Дани изведнъж се съживи. Бъкингам, който седеше до него, очевидно не се чувстваше по този начин. Толкова силно стискаше ръба на лодката, че дори и в тъмнината Дани забеляза побелелите кокалчета на пръстите му.

През следващите десет минути лодката продължи да се носи с пълна скорост напред, управлявана от двамата войници с помощта на джипиеса. След като шумът от двигателя й заглъхна и вълните я залюляха леко, Дани се обърна и погледна назад. Светлините по крайбрежието вече почти не се виждаха.

Изведнъж се чу тих тътен, който сякаш идваше от всички посоки.

— Какво е това? — прошепна Бъкингам.

Никой не му отговори.

— Какво ще правим по-нататък?

Гласът му прозвуча уплашено.

— Ще продължим на автостоп — отвърна Дани. — Нали ти казах, че са ни приготвили нещо по-добро.

Повърхността на водата изведнъж се разклати.

— По дяволите! — изсъска Бъкингам. — Какво става?

— Спокойно — отвърна тихо Дани и се взря в мрака, докато рулевият говореше по радиостанцията си. — След малко ще разбереш. — Обърна се към партньорите си: — Не бързайте, момчета.

— Ей там е — каза единият от войниците, сочейки в северозападна посока.

Морето стана по-бурно. На хоризонта се появи тъмна сянка и върхът на командната кула на подводницата „Вангард“ изплува с отекващ грохот. Дани долови учестеното дишане на Бъкингам, докато кулата се издигаше все по-високо над вълните.