Господари на войната [bg]

Клара продължи да бяга покрай издрасканите с антиправителствени лозунги стени и капаци на прозорците, които бяха запазили целостта си независимо от това, че върху сградите, чиито стъкла пазеха, зееха огромни дупки. Можеше да се спаси, ако успееше да стигне до колата, която беше на сто метра от нея. Докато тичаше, гледаше право напред. Очите й бяха замъглени от сълзите и тя осъзна какво се е случило, чак след като измина половината разстояние до колата.

Видя пламъците. Те се издигаха от мястото, където една огромна дупка, изкопана от бомбите, им беше попречила да продължат и двамата с Брадли бяха оставили линейка там. Стомахът й се сви, когато разбра, че тя гори. Около нея имаше хора. Бяха петима или може би повече — не можа да различи ясно силуетите им заради сълзите в очите си. Беше сигурна, че намеренията им не са добри.

Спря, останала без дъх, с вкочанени от страх крака. Огледа се. Вляво от нея имаше улица. Един телеграфен стълб, подкопан в основата си, се люлееше застрашително над платното, а два от кабелите му бяха паднали. Улицата беше засегната сериозно от бомбите: някои от къщите от двете й страни бяха разрушени и изоставени. Без да се замисли, Клара се затича. Откъм болницата все още се чуваха изстрели. Разхлипа се отчаяно и се затича още по-бързо. Нямаше представа къде се намира. Единственото й желание беше да избяга от войниците, които бяха убили Брадли и се бяха опитали да убият и нея.

След около десет минути се умори и спря. Преви се на две, за да си поеме въздух. Краката й трепереха, а по кожата й се стичаше пот. Когато парещата болка в краката и дробовете й премина, тя се изправи и се огледа. Улицата, на която се намираше, беше тясна. Тук сградите бяха в по-добро състояние, въпреки че те също носеха белезите от разрухата на войната. В прозореца на първия етаж на една от тях зееше голяма колкото юмрука й дупка, издълбана от снайпер, по тротоарите се търкаляха смърдящи торби с боклук, които шумоляха — вероятно в тях ровеха плъхове.

Надолу по улицата имаше три магазина: витрините на два от тях бяха разбити и ограбени. Пропуканото стъкло на витрината на третия беше облепено с тиксо. Петнайсет метра по-надолу тлееха останките на кола. Като по чудо беше оцеляла част от капака й с емблемата на „Мерцедес“, изкривена на една страна. Миризмата на изгоряло се смесваше с вонята от разлагащите се боклуци. С изключение на безпризорното куче, клекнало пред една от разбитите витрини, улицата беше пуста, или поне така си мислеше Клара. Когато отново беше в състояние да диша спокойно, тя видя надничащите иззад колата очи.

Черни, изплашени, детски очи. Момиченцето беше с рана върху бузата.

Клара не се сдържа и изхлипа. Пристъпи към детето и протегна ръка към него. Ужасеното момиченце се обърна и побягна, без да се обръща назад. Клара искаше да го последва, но не намери сили. В този момент вниманието й беше привлечено от шумовете, които последваха. Кучето започна да лае. В същото време чу над главата си звук, който й заприлича на бумтене на хеликоптер. Тялото й се скова от страх. Трябваше на всяка цена да се скрие от него. Тази мисъл беше достатъчна, за да раздвижи краката й. Изтича до най-близкия от трите магазина и се прехвърли през дупката във витрината му. Разпилените по пода му стъкла изскърцаха под краката й.