Господари на войната [bg]

Клара си спомни как двамата с Брадли наблюдаваха бомбардировката от лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. След като самолетите изсипаха безразборно бомбите си, тя се запита на глас, дали районът наистина е крепост на бунтовниците, както несъмнено щяха да твърдят правителствените сили, по чиято заповед беше извършено нападението, или просто една обикновена част от един обикновен град, населен с обикновени хора.

— Няма начин да разберем — отвърна й Брадли. — Във всеки случай тук имаме достатъчно пациенти, за да мислим за пострадалите от тази бомбардировка.

Брадли беше прав: ресурсите им бяха ограничени и вече имаха твърде много пациенти, за да бъдат в състояние да им осигурят адекватна медицинска помощ. Въпреки всичко, тя се подразни от думите му. Рано на следващата сутрин заяви, че възнамерява да натовари лекарства и санитарни материали в една от линейките и да ги откара в пострадалия от бомбардировката район на града. Брадли се опита да я разубеди. Когато стана ясно, че това е невъзможно, той се съгласи да я придружи. Направи го по-скоро от чувство за вина, отколкото от прилив на ентусиазъм. Напрежението между двамата изчезна в мига, в който видяха пораженията. В момента Брадли проверяваше пулса на всеки един от тези дребни хора, за да се увери, че повече с нищо не може да им помогне, преди да ги покрие с мръсните одеяла.

На десет метра пред сградата спря жълт пикап, разплисквайки с износените си гуми една от розовите локви. От него слязоха двама сирийци. Мъжете едва ли бяха на повече от двайсет години, но тъй като лицата им бяха изпити, изглеждаха много по-възрастни. Единият от тях свали задния капак на пикапа и последва другия, който вече влизаше в разрушената болница. Двамата не обърнаха никакво внимание на Клара. Насочиха се към ъгъла на стаята, където лежаха четирите тела, покрити с изцапаните от саждите одеяла. Те бяха толкова малки и толкова леки, че всеки от мъжете вдигна по един и го понесе към вратата. Клара видя стърчащата извън одеялото вкочанена ръка, докато мъжът, който явно никога не беше работил в погребално бюро, вкарваше трупа в пикапа и го слагаше на пода, и извърна глава. След като и другите два трупа бяха натоварени в колата, единият от мъжете се обърна с въпросителен поглед към Клара. Тя поклати глава. Мъжът сви рамене и се качи заедно с другия в пикапа, който веднага потегли. Момиченцето отново простена. Клара стисна още по-силно ръката му.