Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Логично би било след всичко това Алберт да продължи да пие, докато изгуби и остатъка от здравия си разум. Това обаче не последва. В тежките часове на провала, когато жертвата има чувството, че блатото стига до устните й, някой му хвърли дъска и въже, та ако иска — да може да се измъкне. Този някой беше Ерика. Донякъде по-обосновано, отколкото при скъсването — ласкавото майчинско отношение, съжалението и въображаемото чувство за отговорност; нужно ли е повече? — беше склонна на помирение. Алберт в началото крещеше, после плака и накрая се остави да бъде пречистен. И телом и духом.
Възродената и пречистена любов му придаде нови сили и тъй като отсъствието на тренировки му оставяше много свободно време, в края на годината си взе всички изпити с отличен. Никога никой не би могъл да докаже, че зад различните промени у Ерика се крие една по-висша цел и едно още по-далечно лице, което дърпа конците. Едно обаче беше сигурно, че Ерика, въпреки проявената изненадващо ниска компетентност в областта на природните науки, премина през всички изпити. Такова концентрирано проявление на професорска доброжелателност беше рядкост дори и във всеизвестните случаи на протежирани отрочета; има обаче заслуги пред родината, които не се награждават с орден.
Всичко това би звучало само като анекдот, ако не съдържаше същевременно и решението на моя проблем. Алберт беше принуден да учи, а на мен най-сетне ми остана време и възможност за това. Алберт известно време подозираше, че и аз съм играл някаква роля, това обаче не отговаряше на действителността. На корта бях треньор, извън корта — зрител. Старателно се въздържах от друга игра. А когато Алберт се изправи на крака, сам осъзна, че не може да ме обвини в нищо. Познаваше ме и тъй като, слава богу, не съм сложна душа, бързо ме беше опознал, знаеше, че не бих бил в състояние с каквито и да било трикове да браня собствените си интереси за негова сметка. Интересното е, че у него никога не се породи подозрение относно вероятната задкулисна същност на тази история…
Достатъчно е да спомена, че когато бегло подметнах на Алберт, че през последните месеци е понапълнял и не би било зле да се пораздвижи малко, прие го с благодарност. Оттогава насам всеки ден играехме по един час; никога не тренирахме, винаги само играехме. Алберт силово, с идеи и непредвидимо, аз старателно, прецизно и по възможност с малко грешки. Раздвижването на тялото удовлетворяваше Алберт, след това беше уморен, но в добро настроение: никога не спомена, че би желал да започне отново… Може би вече е гледал по-надалеч.
След игра вземахме по един душ и малко разговаряхме. Тогава дружбата ни се задълбочи истински. Сигурно и Давид не би ме забелязал, ако Алберт не бе насочил вниманието му към мен. Давид ме повика при себе си и дълго разговаряхме. Не ми се вярва да е бил особено въодушевен от мен, но обстоятелствата бяха на моя страна: прецизността и задълбочеността са достойнства, които все още се срещат по-рядко, отколкото е необходимо. С Давид не говорех на една и съща вълна, но гениалността му между другото се криеше и в това, да може да разпознае и у различните от него полезното и нужното. Единственият недостатък на кибернетиката — каза — е, че отвиква хората от смятането. Е, а аз обичах и можех да смятам. Когато завършихме университета, с Алберт получихме стипендия за чужбина: две години обикаляхме света, научните институти и лаборатории. Когато се завърнахме, вече ни очакваше поканата: и двамата попаднахме в института на Давид.
Тенискортът се падаше на половината път между института и жилищния комплекс, където се пренесе Алберт. Ерика по това време вече се числеше към приятните му спомени, тъй като, докато ние обикаляхме по чужбина, тя се бе омъжила за някакъв директор на консервна фабрика, вдовец с пет малки деца. Майчинските й инстинкти навярно бяха намерили удовлетворение, както и ненаситното й желание за честото повторение на церемонията по оплождането.
Укротяването на спортните амбиции, осъзнаването на спокойствието от мъжката независимост и открилият се сравнително свободен път пред професионалните му интереси дори и да не бяха укротили напълно страстите на Алберт, поне му бяха дали някаква насока. Не съм чак толкова самолюбив, та да отричам: смятаха го за бъдещия наследник на Давид, за продължител на таланта и делото му. Моето мнение не се различаваше, въпреки че според мен у Алберт отсъствуваше онази мъдрост, която и от откъслечни наблюдения води до правилни изводи, но несъмнено интуиция не му липсваше. Да бе имал повече време, сигурно щеше да остави нещо след себе си.