Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Лазар отиваше и в дюкяна, когато нямаше училище — не бива да се губи време в празни игри и безделие. Даскал Божнн отваряше училището си късно през есента и разпущаше учениците си към Гергьовден, когато те и сами започваха да го напущат, спирани от бащите си било по Дюкяните им, било за полска работа. В Преспа почти всеки стопанин имаше по една или няколко ниви или лозе в околностите на града. А в школото на даскал Божина се събираха повече деца на занаятчии, средна ръка люде или по-бедни. Чорбаджийските синове и внуци отиваха в елинското училище — то беше по-друго, друг ред имаше там. Хаджи Серафимовата внука и за това искаше нейният син да се учи в елинското школо: Лазар беше син на Стояна Глаушев, но той беше и правнук на хаджи Серафима.
В желанието на Султана да посвети по-малкия си син на науката, както тя я разбираше, имаше суета, но и почит, и възхищение — повече, отколкото в простодушието страхопочитание на Стояна към книгата и писмото. Имаше и много майчинска любов в това желание на Султана — любов прозорлива и грижовна: по-малкият й син беше по-слаб телесно и бащиният му занаят би бил тежък за него, пък и всеки друг занаят, дето беше нужна телесна сила. Лазар, от друга страна, беше надарен с по-голям ум, с повече душевни качества и Султана искаше да го изтръгне от средата на баща му и по-големия му брат, да го издигне по-високо. Тя нямаше определена цел — какво би могъл да стане Лазар, ако свършеше и гръцкото училище в Преспа? В най-добрия случай — свещеник или учител. Султана нищо повече не знаеше. Чувала бе, че имало училища и по други места, но не знаеше какви бяха те — сигурно като тия в Преспа. Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после — после той и сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.
Новият владишки наместник по едно време поиска да види училищата в Преспа. И, кой знай защо, не тръгна сам, а поведе и стария наместник, и други двама от чорбаджиите общинари: може би за салтанат или с други някакви намерения — никога не можеше да се знае какво мислеше всъщност — такъв човек беше той. Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща — на горния кат живееха стопаните й. Четиримата гости влязоха в тясно, тъмно ходниче между двете стаи и веднага от едната стая излезе учителят да ги посрещне. Той беше дребен човек, сух и бледен, с глух глас и беше много изненадан, дори уплашен от това неочаквано посещение. никога преди не бе идвал в училището наместник или кой да е от общинарите. Колегата му в съседната стая, без да подозира нещо, продължаваше работата си: викаше с остър, писклив глас, а учениците му повтаряха в хор:
— Дойдохме — каза наместникът — да ви видим. Аз винаги съм се интересувал от училището. Вие тукашен ли сте, господин учителю?
— Заповядайте, заповядайте, ваше високо преподобие — отговори учителят също на гръцки, покланяйки се раболепно. — Не, не съм тукашен. Аз съм от Корча.
— Елин ли сте, или…
— Да… тоест… но, да, елин съм, ваше високо преподобие. Учил съм в Янина.
— Как сте попаднали тук?
— Ами сам дойдох… нали знаете… учител. Ходих по много места и като дойдох тук преди три години, попитах дали имат нужда от учител и ме назначиха чорбаджиите от общината.
— Но да влезем да видим, да послушаме как работите. Учителят даде път на архимандрита и влезе след него, плах и свит. Влязоха и останалите гости. Стаята беше мрачна, тясна, с нисък таван, четири или пет чина, дълги почти от едната до другата стена, запълваха стаята и едвам оставаше малко място за учителя отпред, към вратата. Гостите запълниха и това свободно място, та двама от тях трябваше да останат на вратата. По чиновете седяха притиснати едно до друго около двайсетина деца, които гледаха мълчаливи и слисани нечаканите гости. Учителят не знаеше де да покани гостите си, нямаше и стол да предложи на архимандрита.
— Не се бе зпокойте, господин учителю. Продължавайте работата си, а ние ще послушаме.
Тъкмо учителят се бореше със смущението си и се канеше да продължи работата си, отвори се вратата на съседната стая и се показа там другият учител — нисичък, тантурест мъж, с червендалесто, весело лице.
— А, дошли са чорбаджиите да ни видят — каза той на преспански и продължи свойски: — Аз пък се чудя, като чух… Харно, харно, да ни видите как се мъчим.
Архимандритът се обърна към него с леко приподигнати вежди и му каза тихо, с вледеняваща учтивост:
— Влезте си, господин учителю, ще дойдем и при вас, влезте си. И после — не се сдържа той, но без да повиши тон — в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? Бъдете така любезен, влезте си, ще дойдем и при вас.