Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Яко-яко-же… Бог наш… Ма-ма-матер Бо-Божия…
— А-а-Андон — Ба-ба-Баде — Ви-ви-викаше — Ги-ги-Глигура — Да-да-даскало — Е-ела — Жи-жи-ти — Здраве…
Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени — всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им — те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други. няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и „валаката“ — нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев — най-новият помощник на даскал Божин.
„Ко-ко-ко-ко!“ — скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен.
— Ишу! — замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън.
Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото.
— Лазаре — повика даскал Божин помощника си, — ела да прочетеш от Апостола.
Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита.
— Отворете, дето искате — рече смирено даскал Божин.
Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост.
Лазар млъкна и дигна очи към наместника — да продължи ли?
— Как се казваш ти, дете мое? — попита наместникът на гръцки.
Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник:
— Чие дете си ти, как се казваш?
— Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията.
Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен.
„Ко-ко-ко-ко!“ — кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони.
Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина:
— Убаво, убаво — започна той на преспански и продължи на своя език: — Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю.
Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си:
— Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой — ей я пръчката!
V
Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият владишки наместник и чорбаджи Аврам Немтур. Те ходеха често заедно из града, поддържаха се в общината, одобряваха взаимно приказката си. Стоян тъкмо се бе прибрал от църква. Излезе да ги посрещне, изненадан и поласкан. Посрещна ги и Султана, но тя не издаваше радостта си, а Стоян не знаеше де да сложи гостите си и де сам да седне.
— Това е новият ни наместник — каза Аврам Немтур. — Сам владиката ни го изпрати.
— Знам, знам — не можеше да събере усмивката си Стоян.
Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи: