Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Учителят не се смути никак — лицето му остана все тъй червендалесто и весело.
— Заповядайте — обърна той на гръцки, — добре дошли! Тия почтени люде са тукашни и не разбират гръцки, ваше високопреподобие.
Той влезе в стаята си.
Още като влязоха в тясното, тъмно ходниче, върху бялото лице на владишкия наместник се спусна сянка. Сега, като слушаше той глухия глас на дребничкия учител и отговорите на учениците му, тая сянка все повече се сгъстяваше. И въздухът в стаята беше задушлив, напоен с тежка смрад, та наместникът, колкото и да беше търпелив, не можа да се задържи по-дълго тук. Той поразпита няколко от децата за уроците им и каза на учителя:
— Вие продължавайте. Ние ще минем в другата стая. Съседната стая беше още по-мрачна, в нея беше още по-претрупано с ученици и чинове, въздухът — още по-тежък и смрадлив. И тук гостите не се задържаха много. Двамата учители излязоха след тях да ги изпратят. Наместникът се спря в малкото ходниче, близу до външната врата, за да го облъхне студеният и свеж въздух отвън. Той се задушаваше и от гняв, който едвам-едвам сдържаше.
— А вие откъде сте? — попита той червендалестия учител. — Къде сте се учили?
— Тукашен съм, ваше високопреподобие. Аз съм влах. преселени сме тук от Москополе. Учих в Битоля и от дванайсет години съм учител.
Наместникът едвам го изслуша и се обърна към двамата учители нервно, нетърпеливо:
— Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие? И сигурно никой не е идвал да види как работите. Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така. Сбогом, господа.
— Ние не сме виновни — започна след него червендалестият учител, изпращайки го през двора до портата. — Ние се трудим, колкото можем. Аз съм учил при даскал Панайотис. За училището, вярно, същинска пещера, но за него се грижат чорбаджиите, общината, ние нищо не можем да сторим, не зависи от нас.
— Сбогом, сбогом — прекъсна го архимандритът и излезе на улицата, следван от другарите си.
Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.
— Ето тук — каза старият наместник и побутна една притворена порта. Дочуваше се напевна, многогласа врява.
Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му — стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. До вратата зееше малко прозорче с дървен капак, отворен до стената, и там стоеше един петел, горд и умислен. Беше доста късно следобед, дворът тънеше в сянка, късият зимен ден вървеше към своя край, та кокошките чакаха да се освободи жилището им, за да се приберат за през нощта. Петелът се разкудкудяка тревожно, хвръкна с неистов крясък през главите на четиримата гости, разбягаха се из двора и кокошките му. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух, той присви устни и прекрачи високия праг. Последваха го и другарите му. Напевните детски гласове се засилиха още повече. Край стената срещу прозорчето седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан от неочакваното посещение, че гледаше изпод вежди гостите си и не се сещаше да стане, да ги посрещне. Между пръстите на дясната му ръка, както я бе дигнал във въздуха, проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.
— Добър ден, кир даскале — поздрави наместникът на гръцки.
Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето.
— Гости ти идем, даскал Божине — каза старият наместник.
— Добре дошли — отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани галеври и стана.
— Не се безпокойте — усмихна се наместникът. — Ние само така, да погледаме.
Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо — както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже: