Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Да се разбереме: ние ли тука, в Преспа, ще правим църква, или владиката и наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.
Това си беше и самата истина — владиката и наместникът му искаха новата църква в Преспа да се съгради по тяхна заслуга.
— Нели виждаш, Климе — казваха старците, — щом и владиката не може да извади султанския ферман за новата ни църква, как ще можем ние? Редно е най-сетне да се погрижи и владиката, а като ни извади ферман, пак ние ще си направим църквата.
Климент Бенков остана сам срещу всички тия люде. И нямаше как да се опълчи срещу наместника, нямаше в какво да го обвини. Времето минаваше, месеци след месеци, но за това бяха виновни турците, пашите и везирите в Цариград. Общинарите бяха се примирили, а и сред народа вън прегоря всяко въодушевление за новата църква. Потокът от подаръци и помощи спря.
Сякаш по-загрижен от всички, наместникът пак отиде в Битоля. Върна се след два дни и каза:
— Дядо владика получил ново писмо от Цариград:
— трябва да изпратим там осем хиляди гроша и ферманът е готов. Без рушвет не може.
Климент Бенков настръхна, но почака да види какво ще стане, с пламнали очи.
— Осем хиляди гроша — започна един от старците. — Ами какво ще остане за самата църква, колко пари още са ни останали…
— Иначе не може — отвърна наместникът. — Без ферман не може. Да го вземем еднаж, пък после ще бъде по-лесно да съберем пари. Преспанци са добри християни.
— Е харно, харно… Да изпратим в Цариград осем хиляди гроша.
— Не, не! — удари един път и още един път юмрук в коляното си Климент Бенков. — Как ще пратим тия пари, кому ще ги пратим? Лесно ли се харчат народни пари?
— Ами владиката бре, Климе… Той ще ги прати.
— Така не може! — викаше Бенков. — Ти можеш да пращаш к да харчиш, както си щеш, а това са народни пари за църква. Ние требва да знайме, требва да видим кой и кому ще ги даде тия осем хиляди гроша.
— Право е. Но кажи как ще стане.
— Как ще стане ли? — скочи Бенков. — Аз ще занеса тия пари в Цариград! Ще ида в Цариград, пък ще видим какво ще стане.
— Аха — смигна Аврам Немтур, та всички да го видят, — ще отидеш, ти, демек… Не е лошо да се поразходи човек до Цариград.
— Иди ти! — отвори широко очи Бенков. — Иди. И ще бъде по-добре. Ти по-добре от мене умейш да се разправяш с владици, да пуснеш рушвет в ръката.
— Аз не мога. Цариград е много далеко. Много пари ще ти са нужни да отидеш до Цариград и да се върнеш.
— Не… вие дайте ми само осем хиляди гроша, а за път аз ще си харча мои пари. Пък ще ти кажа, Авраме: върви ти, ако искаш. Или който и да е друг от нас, но да видим с очите си къде ще отидат тия осем хиляди гроша.
От някое време започнаха да се появяват по бузите му две кръгли, алени петна и сега тия две алени петна пламтяха на пребледнялото му лице. Той погледна изкосо наместника и кой знае как долови, че гъркът сякаш свали изеднаж някаква маска от лицето си.
— А — внезапно пристъпи направо към него Бенков, — разбираш какво приказваме, нели? Разбираш, виждам. Много се разтревожи ти, отче архимандрите. Не ти се иска да отивам в Цариград, а?
— Заето… заето… — проговори за пръв път гъркът на преспански. — Върви, върви…
— Чакайте, да видим, да помислим… Така изеднаж… — зачуха се гласове.
— Не искам да спирам кир Бенкова — продължи пак на своя си език наместникът, привел смирено очи, — не е лошо да попитаме дядо владика…
— Вие чакайте, помислете, питайте, пък аз ще вървя. Дадете ли ми тия осем хиляди гроша — добре. не ми ли ги дадете — тръгвам със свои пари. Искам тая наша работа да се свърши и добре е човек да отиде на самото место.
Климент Бенков седна на миндера и вече всички знаеха, че той ще пътува за Цариград. Тогава един от старците се опита да хитрува:
— Ти върви, Климе, пък ние после каквото похарчиш, ще ти платим, общината ще ти плати.
Бенков нищо не отговори. Обади се Аврам Немтур:
— Не, не… Ще му броим осем хиляди гроша и още хиляда гроша за път.
— Казах — смръщи вежди Бенков. — За себе си свои пари ще харча.
След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близу четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.
— Какво видех и какво патих — каза той в общината, — друг път ще ви разправям. Ето, отче архимандрите, ето фермана, прочети го да го чуем, ние сички разбираме по малко турски.