Железният светилник

— Е, кой ти е крив — подхвърли Аврам Немтур. — Да си учил.

— Колкото съм научил, мене ми стига — остро про-ззънтя гласът на Бенков. — А ти какво ще ми се хвалиш! Аз съм учил славянски, чета и пиша. И детето си пращам при даскал Божина, не го пращам в елинското школо. всеки да си знае своето място. Ние сме българи, слазяни. Не сме гърци.

— Се пак не е лошо да знай човек секакви езици — обади се един от общинарите, а Бенков и на него се накара:

— Не е лошо, знам. И ти пращаш внуците си в елинското школо.

— Ще ги праща, то се знай — дигна дебелите си вежди Немтур. — Там се учи наука, а при даскал Божина, какво, само Светчето и Апостолът.

— Пращайте вие децата си, където искате. Но с тоя човег, дето е дошъл тук, какво ще правим, щом не можем да се разбираме! Така не може! — тръсна глава Бенков.

Новият наместник сложи край на тая разпра, като извади писмото на владиката, което бе донесъл, и го подаде на стария наместник да го прочете гласно пред всички. Старият наместник се смути, види се, не беше много сигурен в знанията си по гръцки, и с престорена скромност го подаде на Аврама Немтур. Колкото и да беше сърдит и намръщен, Климент Бенков наостри уши, в очите му пробягнаха лукави пламъчета: да видим сега колко голяма е елинската наука на Немтура! А Немтур цял пламна — кръв да покапе от алените му бузи, — челото му отеднаж лъсна от влага. Изкашля се, понамести се на миндера и почна да чете с голяма мъка, но после се пооправи. Преди още да довърши, Бенков не се сдържа и подхвърли присмехулно:

— Като да вървиш през гробища…

Немтур спря да чете, погледна го изпод вежди. Сетне изеднаж скочи, отиде и сложи с рязко движение владишкото писмо на ниската маса, под носа на писаря, и пак се върна на мястото си на широкия миндер. Всички се обърнаха към писаря, като че ли едва сега се сетиха, че той знаеше да чете и да пише гръцки, и така оръдията на Немтура мина незабелязана. Писарят прочете писмото.

— Нищо не разбирам! — каза Бенков.

— Чакай де, чакай… Той ще ни го преведе — обадиха се няколко гласа.

Писарят преведе писмото. Настана мълчание. Синкавите очи на новия наместник бяха станали по-тъмни и блуждаеха някъде над главите на насядалите наоколо общинари. Те всички очакваха какво ще каже Климент Бенков, а той скочи, започна да вика, да сече по всички посоки въздуха с дългите си ръце:

— Ама, люде божи, какво ни се бърка той в работата, кой го е викал, кой го е канил, какво така се въвира, ето, и нов, свой човек ни праща, никога досега писма не ни е писал, не е идвал и една литургия да отслужи в църквата ни, какво сега изеднаж се набърква в работата ни! — Чакай, Климе, чакай — опита се да го укроти старият наместник. — Владика е, наш владика и защо да не се бърка. Нели църква ще градим и той…