Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божи на.
— А, Лазара, Лазара — приподигна се н пак седна Стоян.
— Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. намесникът казва, че детето ви може да стане учен човек.
Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана — да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара:
— Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи.
Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост — такива хубави думи чуваше за своя Лазар. но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата — в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже — тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.
Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи:
— Какво ще кажеш, майстор Стояне… то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето.
— Е харно, харно, чорбаджи Авраме… ние со жената говорихме… и тя иска в елинското школо… аз, знайш ли… в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е… и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е да ти кажа. Моят Лазе…
Султана прекъсна мъжа си от Страх да не би той да сбърка нещо:
— Ние и преди това решихме да го дадем в елинското сколо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца…
— Да, наш Лазе учи другите деца… — повтори Стоян.
— За плащането — продължи Султана, — ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ.
— Лесно, лесно — смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: — А ти, майстор Стояне казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото. те, гърците, во сичко са къде-къде по-напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така. може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син — хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде.
— Знайме я, знайме я — усмихна се любезно Султана, — Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете.
Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче — чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце.
— Повелете — рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе.
Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали.
— Кажи, съседе — започна Климент Бенков още сядайки, — какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде… Не съм ги виждал други път в двора ти.
Стоян побърза да се похвали:
— Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те.
— И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо — каза Султана. — Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят.
— Тия двама люде, ще ви кажа аз — викна Климент Бенков, — не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа.