Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Те се отправиха бързо по техните проходи покрай водата и се отдалечиха.
Часът бе два сутринта. Всичко бе спокойно и тихо.
Анунциата, прегърбена като стара жена, вървеше до просякинята, която с една необикновена пъргавина мъкнеше протежето си.
Те най-после достигнаха до малкия дървен мост на Големия канал, който носеше името Квинта и, преминавайки през един лабиринт от малки улички, се отправиха към тази отдалечена част на града, която се намираше на брега на канала Фузина.
Там живееха градинари, дребни търговци и работници от всички категории.
Къщите бяха така малки и така полусрутени, че повечето едва заслужаваха името колиби или бараки. Те бяха обитавани от просяци, парцалосъбирачи и проститутки.
През деня кварталът изглеждаше мъртъв и пуст, но при падането на нощта оживление царуваше в тези улици и улички.
Момичета с пикантни тоалети излизаха от техните тесни и тъмни стаи и тръгваха да се разхождат край палатите на големците, надявайки се чрез своите прелъстителни погледи да изкарат някоя печалба.
В края на една малка тъмна улица близо до водата, там, където се издигаше църквата Сан Себастияно, старата просякиня се спря пред една полуразрушена колиба.
В този момент беше почнало вече да се разсъмва.
Анунциата погледна с безпокойство наоколо, тъй като всичко, което я обкръжаваше й се струваше странно и опасно.
Когато старицата извади от дълбокия си джоб един ключ и безшумно го завъртя в ключалката на една ниска врата, Анунциата видя една сянка на прозореца на съседната къща, който бе осветен от блясъка на зората.
Тъкмо разглеждаше внимателно, какво може да бъде това видение, и старата извика:
— Влез, Анунциата, влез!
И тя я повлече в своята дупка.
Обаче Анунциата има време да разпознае, че силуетът, който се бе появил на съседния прозорец, е на глухонемия монах, на когото бе говорила същата нощ на Пиацета.
15. Потъналият кораб
Следната вечер Бенито Мадреселва удържа обещанието си и разказа на своя другар по вериги края на историята на своя живот и тайната, която пазеше толкова време.
Другите каторжници спяха около тях в дълбок сън.
Пълната луна се бе изкачила високо на синьото небе и морският вятър леко браздеше повърхността на водата, когато Бенито започна да говори със снишен глас, пазейки се да не бъде чут от пазачите, които минаваха от време на време.
— В пристъп на безумна ярост аз бях си отмъстил на двете същества, които бяха разрушили щастието ми.
С истинско задоволство гледах Инец, моята жена, и Карлос, моят недоносен приятел, да се къпят в кръвта си върху килима в стаята, където бяха се отдавали на радостите на любовта.
С широко разтворени очи, аз гледах чертите на жертвите, изкривени от смъртта, когато внезапно бях обхванат от едно невъобразимо вълнение: тия трупове изпъкнаха пред мене в ужасни образи, почувствувах нужда да избягам от тия места, в които бях изгубил всичко, където бях станал убиец.
— Аз размишлявах през целия ден за ужаса на вашата съдба, бедни и нещастни приятелю — каза Марино със съчувствен глас. — Това така ме развълнува и аз трябва да ви изповядам, Бенито, че бих сторил като вас. Бих извършил убийство, за да накажа измяната и прелюбодеянието.
— Благодаря за тия думи, Марино! Знай, обаче, че след часа, в който влязох в съприкосновение с моята съвест, съжалението и тъгата за моя изгубен рай не ме изоставиха.
Паднах на колене, за да се моля, и не можах да намеря думи; напразно прегръщах разпятието, издигайки към него разплакани очи и отчаяно лице.
Като че ли небето бе затворено за мене, като че ли един гръмлив глас ми викаше: — Ти си проклет, проклет завинаги!
Полулуд аз избягах от къщата си.
Но навсякъде ме придружаваха призраците на двамата убити. Струваше ми се, че искат да изтръгнат сърцето от гърдите ми.
Чувах ужасяващия вик на моята невярна съпруга; чувах думите на нейния любовник; виждах ги как се милват на дивана! В ушите ми бучеше силно съблазнителният смях на Инец; бях загубил духа си!
— Избягвайки от вашата къща, вие сигурно сте отишли с вашето окървавено още оръжие да се предадете на властите в Барселона, Бенито, за да ви съдят.
— Вашите думи ме пронизват в сърцето, Марино, защото са справедливи и естествени, и вие щяхте да постъпите така, както казвате. Но аз, заслепен и обезумял, отърчах в лодката си.
Без да мисля за нищо, без да мога да възвърна хладнокръвието си, сломен от отчаяние, хванах веслата и загребах към моя кораб, към моя „Грифон“ — така се наричаше той — като че ли там щях да намеря един втори дом и спокойствие, като че ли фурните на съвестта нямаше да могат да ме преследват.