Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

Още едно нещо, което трябва да се разбере, е мекостта и силата на гласа — в един случай гласът на човека е по-мек, в друг случай по-твърд. Това говори за естественото състояние на духа в даденото време, защото понякога духът е нежен, а с нежността на духа и гласът става по-мек, понякога духът е твърд и тогава гласът става по-твърд. За да наругаете някого, не е необходимо да си давате вид, че вашият глас е твърд: той става твърд естествено. Когато симпатизирате на даден човек, искате да изразите своята признателност, любов, преданост, привързаност, не ви е необходимо специално да правите своя глас по-мек — той става мек преди да можете да почувствате, преди да можете да помислите за това. Това говори, че гласът е изражение на духа. Ако духът е мек, гласът е мек, ако духът е твърд, гласът е твърд, ако духът е силен, и гласът има сила, ако духът е изгубил своята сила, тогава и гласът я губи.

Вдъхновението избира свой собствен глас. И затова ако ораторът е длъжен да променя своя глас в съответствие със залата, в която говори, тогава вдъхновението се губи, защото когато вдъхновението започне да чувства „Това не е моят глас“, то не идва. Тогава на оратора му се налага да се бори два пъти: първо, да няма вдъхновение и все пак да говори, и второ, да го слушат всички присъстващи. Но това не може да бъде направено. В днешно време е разработен нов метод, наречен дикция или ораторско изкуство. Всеки, овладял дикцията, може да вика силно колкото десет човека и всички ще мислят, че това е забележително, но какво впечатление прави това? — Никакво. Дори високоговорителят да усилва гласа двадесет пъти, той е добър за целите на търговията и бизнеса, но когато подхождате към самия живот, към беседа и разговор с ваши приятели, това е нещо съвсем друго. Когато някой говори с друг човек или с много хора, това е случай с голямо психологическо значение, защото ехото от това звучи в космоса.

Нито една произнесена дума никога не се губи. Тя остава и вибрира, вибрира в съответствие с вложения в нея дух. Ако човек прави своя глас изкуствен, за да убеждава хората, това означава преди всичко, че той не е верен на своя дух. Това не трябва да става. По-добре е, когато човек е естествен в своята реч с отделните хора и аудиторията, отколкото когато става изкуствен. Много често хората мислят, че когато им се налага да декламират, са длъжни да се преправят, сякаш имат друг глас, че са длъжни да стават други същества, не искат да останат такива, каквито са. Но няма нищо по-прекрасно, по-убедително, предизвикващо и впечатляващо от декламацията със своя собствен глас.

Що се отнася до пеенето, съществуват определени неща, които трябва да бъдат съхранени в гласа. Колкото и силно да е развит гласа, колкото и велик и широк да е бил направен с помощта на практиката, човек е длъжен винаги да чувства отговорност за съхранението на невредимостта на своя естествен глас на всички стадии на развитие. Това не означава, че човек не трябва да има широк глас, глас с по-голям обем или силен и гъвкав глас. Всичко, което обогатява гласа, е необходимо и трябва да бъде развито с практика, но в същото време трябва винаги да се има предвид, че не трябва да се жертва естественото качество на гласа. Защото всеки човек е длъжен да знае, че не съществува друг такъв глас като неговия, и ако тази специфичност, принадлежаща на всяка душа, се загуби, възниква фалшът.